— Това е предателство, това е най-големият и подъл заговор, който бих могъл да си представя! Ако ми бяхте казали това нещо, и аз щях да взема участие в упражненията ви.
— Или пък бихте хвърлили пръчиците на главата ми. Сега обаче трябва да се упражнявате.
— Дори и не мисля, защото, ако започна, ще има да стоя тук до другиден и да бъркам напразно в паниците. Поискайте едно по-голямо парче хляб!
Изпълних желанието му. Когато получи хляба, той извади ножа от джоба си и си изряза от него лъжица, с чиято помощ започна да се храни наравно с мен.
Когато свършихме наистина деликатесния обяд, който се състоеше от дванадесет порции, получихме чай и след това бяхме запитани дали бихме искали йен109. Преведох на Търнърстайк този въпрос.
— Има ли пури тук, Чарли?
Когато отправих този въпрос към келнера, той ни донесе няколко истински манилски пури, които капитанът намери за великолепни. Що се отнася до мен, предпочетох да опитам един особен вид китайска лула. Нейната глава имаше големината на напръстник и затова тя трябваше да бъде пълнена често. Но тютюнът беше добър, силен и малко сладникав.
— Запитайте колко дължим, Чарли. Или почакайте. Аз сам ще запитам. Гарсон!
При произнасянето на тази френска дума той ме изгледа тържествуващ.
— Да, вие навярно си мислите, че аз не разбирам от нищо? Но откакто говоря китайски, започнах да си спомням отново и френския. Хей, гарсон!
Келнерът забеляза, че става дума за него, и се приближи към нас.
— Ниенг се нахранихменг добренг и аз съм многонг доволенг от вас. Каквонг трябва да платименг?
Човекът поклати глава.
— Какво желае господинът? — запита ме той.
— Иска да заплати.
Келнерът пристъпи към масичката, на която се намираше сметачната машина, пресметна общо обяда ни и най-после написа с четка и туш една цифра, която поднесе на капитана.
— Какво означават тези драскулки, Чарли?
Съобщих му сумата. Тя беше толкова скромна, че капитанът се изненада.
— Докато сме в Кантон, винаги ще се храним тук! — каза той. — Само че ще трябва да си нося лъжичка. Дава ли се тук „нещо отгоре“?
— Разбира се, капитане.
— Well, трябва да останат доволни от мен. Хей, гарсон, да дойдат тук всички келнери!
Преведох думите му. Всички слуги от „Хотела за всички хубави неща“ дойдоха и получиха по един ком-ча. От поклоните, които правеха след това, изглеждаше, че бяха останали много доволни.
Станахме от местата си.
— Почакайте още за миг, господарю! — замоли ме оберкелнерът.
Той взе листа за ястия в ръка и се обърна към останалите посетители. След като назова още веднъж имената ни, прочете всичко онова, което бяхме изяли, съобщи сумата, на която възлизаше сметката, и бакшишите, които беше платил капитанът. След това ние бяхме придружени до вратата от целия персонал с дълбоки поклони и с молба да ги посетим пак.
Капитанът, изглежда, се почувствува извънредно поласкан от тази учтивост.
— Много фини и почтени хора са тези китайци! — каза той. — Единствената им лоша страна е, че повечето от тях не разбират добре майчиния си език. Къде ще прекараме тази нощ?
— В някоя странноприемница, каквито има много покрай реката.
Продължихме разходката си, която обхвана външните квартали на града, отделени от същинския китайски град с високи и здрави стени. През тези стени, на които на известни разстояния се виждаха кули, тук и там има по някоя врата.
Улиците, уличките и площадите бяха извънредно оживени, като че ли се намирахме на панаир. Тъй като не биваше да спираме, за да не прекъсваме движението, и тъй като около нас веднага се събра цяла тълпа любопитни, най-после се изморихме.
— Няма ли да си отпочинем малко, Чарли?
— Къде?
— Разбира се, в някой ресторант, а не тук. Но аз трябва да видя и вътрешността на града.
— Не е ли по-добре да отложим това за по-късно? Ако носим китайски костюми, няма да имаме никакви неприятности.
— По-късно ли? Дори и не ми идва наум! Ако някой китаец отиде в Ню Йорк или Нови Орлеан, може да се движи където иска и за същото право претендирам тук като американски поданик. Ето една врата. Елате!
— Не отговарям за нищо, капитане!
— А аз за всичко! Напред!
Той закрачи бързо и аз се видях принуден да го последвам.
Още на първата уличка всички хлапаци се събраха и тръгнаха след нас. На втората отсреща се зададе погребална процесия.
Начело се движеха няколко мъже със знамена и хоругви. Следваха ги три носилки с изображения на богове. След тях вървеше банда музиканти, която вдигаше доста голям шум с флейти, гонгове и тъпани. Други носеха съдове с тамян, ракети и всякакви малки фоерверки, които въпреки теснината на улицата и опасността от пожар в бамбуковите къщи бяха подпалвани. Тези хора бяха следвани от носилката на мъртвеца, на която беше закрепен с въжета ковчегът. Зад него се движеха един бонз и пъстра върволица от опечалени роднини.
Отстъпихме настрана и се притиснахме до стената на най-близката постройка. Въпреки това към нас се отправиха мрачни погледи. Жрецът дори спря пред нас. Лицето му имаше тъп и безизразен вид.
— Вие сте и-джин110. Какво търсите тук? — запита той.
