Беше отправил този въпрос към капитана, който се намираше по-близо до него.
— Какво иска? — запита ме Търнърстайк.
— Пита какво търсим тук.
— Хубаво, момчето ми!
Той извади няколко от цигарите, които имаше в джоба си още от пагодата, и ги подаде на бонза.
— Дойдохме тук, за да ти дадеменг тези цигаринг.
Човекът посегна и ги взе.
— Цинг!
След това той побърза да настигне процесията. Няколко улици по-нататък чухме от една къща музика.
— Какво е това, Чарли? Прочети този надпис.
— Йо-ши-сианг.
— Какво значи това?
— Павилион за музика и песни.
— Значи тук се свири и се пее. Да влезем тогава.
— Предпочитам да отмина. Не се знае що за публика ще намерим.
— Публика ли? Публиката ми е безразлична. Никога не съм се страхувал от публиката. Напред!
Непредпазливият капитан не се остави да го спра и прекрачи входа. Лъхна ни веднага неприятна миризма, която беше достатъчна, за да ни накара да се върнем. Но Търнърстайк и не мислеше за нея.
Когато се намерихме в стаята, видях, че сме попаднали в едно от най-долнопробните заведения. Върху мръсни и разкъсани рогозки и примитивни пейки покрай стените бяха налягали или седяха приведени най-отчаяни фигури и слушаха безобразната музика, която се разнасяше от един стар и разклатен подиум. Пред тях в малки чашки се намираше чай. Но една особена миризма, която нахлуваше в помещението всеки път, когато вратата към съседната стая се отвореше, ми подсказа, че там имаше пушалня за опиум.
Когато влязохме, музиката веднага пресекна и всички погледи се отправиха към нас. Търнърстайк седна на една от пейките с изражение, като че ли цял живот беше посещавал това заведение, и аз се настаних до него.
Към нас се приближи окъсан субект.
— Какво търсите тук? — запита ни той.
— Искаме да пием — отвърнах аз.
— Какво ще заповядате?
— Какво имаш?
— Чай и нищо повече.
— Тогава дай ни чай!
— Искате ли да пушите?
— Не.
След малко ни бяха донесени две от чашките, които съдържат повече нечистотии, отколкото чай. Отвратително ми беше дори да помириша тази течност.
— Това ли е чаят, Чарли? — осведоми се Търнърстайк.
— Да.
— В такъв случай помията от кораба ми е най-хубавият ром „Ямайка“. Виждате ли само с какви лица ни гледа народът?
— Да платим и да се махаме!
— Дори и не ми идва наум! Или искате тези негодници да помислят, че сме избягали от тях от страх?
Няколко от посетителите се бяха изправили и пристъпили към съдържателя. Можах да дочуя съвсем малко от онова, което говореха:
— Не бива да търпиш при себе си инг-кие-ли — морски дяволи!
— Моята къща е отворена за всеки, който плаща. Тези инг-кие-ли са допуснати в града. Защо да не ги търпя?
— Ако ги намерят тук, ще накажат и теб, и нас. Изгони ги или ние ще си отидем!
— Не виждате ли, че са силни мъже? Те ще се бранят и ще причинят много щети в заведението ми.
— Ние ще ти помогнем. Иди и ги изгони!
— Вървете вие. Мен не ме интересуват чужденците.
— Добре, тогава ще ги изхвърлим.
Търнърстайк, разбира се, също забеляза, че ние бяхме предмет на този заплашителен разговор. Той ме запита:
— За какво говорят, Чарли?
— Искат да ни изхвърлят.
— Гръм и мълния, да изхвърлят капитан Търнърстайк! Ах, тези изсъхнали жаби! Pshaw, нека дойдат!
— По-добре да си вървим, капитане!
— Чарли, аз вече съм решил да слушам тук музика и няколко песни и бих искал да видя онзи, който ще ми забрани! Ако се страхувате, можете да си отидете!
— Без вас — не.
— Well, тогава ще останем! Щом искаме да опознаем страната и хората, то трябва да разберем какво става в тази чайна. А, ето че идват!
Всички посетители се бяха изправили. Те се блъскаха един други напред, докато първите застанаха пред нас. Онзи, който преди малко беше разговарял със съдържателя, пак взе думата:
— Англичани ли сте?
— Не, американци — отговорих, тъй като беше по-добре да кажа нещо, отколкото да мълча.
— Това е все едно. И едните, и другите са еднакво лоши. Никой инг-кие-ли и никой йенг-кие-ли не принадлежи към Средната империя! Тази Йо-ши-сианг е само за нас, а не за вас. Махнете се, иначе ще ви изхвърлим!
Ако това ми беше казано в някоя друга страна, веднага щях да изхвърля човека направо през прозореца. Но при тукашните обстоятелства не беше разумно да се направи това.
— Кой ти каза, че ние не принадлежим към Средната империя? Китайците идват с хиляди в страната на йенг-кие-ли и там им се разрешава да работят, като че ли са в собствената им държава. Ние сме добри, дружелюбни и учтиви към вас и затова и вие ще бъдете такива с нас.
— Йенг-кие-ли са предатели, които примамват китайците на своите кораби и в страната си, за да копаят ча-но111 и да измират далеч от гробовете на предците си. Ние не ви примамваме при нас. Вървете си!
За съжаление този човек имаше право. Безсъвестни американски спекуланти вече на няколко пъти бяха примамвали китайците под предлог, че ще работят по железопътните линии и фермите, за да ги закарат на страшните острови сред Тихия океан, където след няколко месеца те измираха мизерно, без труповете им да бъдат връщани в Китай, което бе най-голямото желание на всеки изселен китаец. Въпреки това отговорих:
