— Вие не сте обикновени хора. Няма да ви затворя заедно с другите, а ще се погрижа за това да отидете в стаите за знатни личности.
Той ни предаде на един инг-па-цунг, на когото пришепна няколко думи, които, изглежда, съдържаха препоръка за нас. Изкачихме се с новия си пазач по стълбите и влязохме в помещение, което беше подредено доста приятно, с хубави килими и мебели от тръстика.
— Почакайте тук — каза ни офицерът.
Той излезе и след малко се върна, като ни носеше чай. Търнърстайк, разбира се, забеляза, че с това той целеше да получи ком-ча и му даде един долар.
Китаецът го прибра и се усмихна със задоволство:
— Не се страхувайте! Наистина ча-юанът е могъщ човек, но той обича справедливостта и среброто. Вие сте много учтиви хора и ще спечелите процеса си.
След това той излезе.
Думите му бяха много ясни — толкова ясни, че за нас вече нямаше съмнение как трябваше да се държим. Предадох това на капитана.
— Така, значи този съдия обича справедливостта и среброто или, по-право, справедливостта чрез среброто! От мен този човек няма да получи дори и половин пени. Ще му дадете ли вие нещо?
— Нито цент.
— Освен това той няма право да ни съди. Ние принадлежим на нашия консулски съд.
— Разбира се, ще му обясним това.
— Сърдите ли се, че ви забърках в тази каша?
— Не, капитане. Всичко това е повече смешно, отколкото опасно.
В този миг влезе пингът, който ни беше арестувал.
— Вие сте невинни. Разпитах другите и открих всичко. Сега ще докладвам пялата работа на ча-юана.
Той влезе през странична врата в стаята, в която, както изглежда, се намираше съдията. Чухме два гласа. След известно време войникът се върна и ни каза, че трябва да влезем.
Намерихме се пред един китаец, безличните и подпухнали черти на когото не можеха да ни вдъхнат голямо доверие. Поклонихме се. Той кимна благосклонно и запита:
— Вие сте един йенг-кие-ли и един тао-це. Кой е йенг-кие-ли?
— Този — посочих капитана.
— Значи ти си тао-це, нали?
— Да, защото иначе не може да бъде.
— Ти говориш китайски, а той не говори?
— Така е.
— Това не ме изненадва. Инг-кие-ли и йенг-кие-ли имат един език и не се трудят да научат втори. Но тао-це са разбрани хора. Те учат много и не оскърбяват околните си. Аз ги обичам. Каква религия изповядваш ти.
— Аз съм Киао-ю и се моля на Небесния господар.
— Добре правиш и ние сме братя, защото аз съм та-це113, а та-це и китат114 също имат Тиен-ча115!
— Да, Господ е създал човека добър, но човекът бил непослушен.
— Това проповядваме и ние, защото нашата религия е и ваша религия.
— Може би не напълно. Защото вашата религия казва: „Човекът в началото е бил напълно безгрешен“, но как ще си възвърне загубената невинност, това тя не казва.
— Не може и да го каже, защото човек никога не ще бъде в състояние да постигне своето минало съвършенство.
— Точно затова твоята религия не е моя, защото моята казва, че човек може да стане смирен, невинен и блажен.
— Това ли казва тя? Е, добре, това е едно мнение на твоята религия, а заради едно мнение тя не бива да бъде отхвърляна. „Сан-киао и-киао116“, навярно си го чувал вече, а „Пут тун киао тун“117, това е същото.
— Принуден съм да ти противореча. Най-голямото нещастие за човека е било, че той е изгубил своята невинност, своето съвършенство. Признаваш ли това?
— Да.
— В такъв случай най-голямото щастие за него ще бъде да го достигне пак. Нали?
— Това е вярно.
— Твоята религия ми отказва това щастие, а моята го позволява. Коя е за предпочитане?
— Ти искаш да кажеш, че твоята религия е по-добра от моята? Не си учтив, а досега мислех, че тао-це са много учтиви хора. Но няма да се караме за това. Ти казваш, че твоята религия е по-добра от моята, а и аз казвам, че моята е по-добра от твоята. Значи на едно мнение сме, защото мислим едно и също за своите религии. Кажи ми по-ясно какъв си ти!
— Аз съм мао-се118.
— Мао-се? А защо си дошъл в Китай?
— Защото искам да опозная тази страна и жителите й.
— Защо искаш да ги опознаеш?
— За да мога да напиша книга за Китай.
— В такъв случай ти трябва да си богат човек.
— Напротив, аз съм много беден. Но ти трябва да знаеш, че в моята страна на писателите се заплаща, докато при вас те пишат безплатно.
— Чудни хора сте вие, тао-це! А какъв е този йенг-кие-ли, който стои до теб?
— Морски офицер.
— Има ли кораб?
— Да. Той се намира на котва в Хонконг.
— Защо е дошъл в Куанг-чой-фу?
— Защото е мой приятел и не искаше да ме остави да пътувам сам.
— Корабът му военен ли е?
— Не, търговски.
— Защо не сте останали в предградията, а сте навлезли във вътрешността на града?
— Защото не вярвахме, че ще намерим там толкова невъзпитани хора.
— Ще пишеш ли в книгата си за тях?
— Да.
— А също, че си бил и при мен?
— Да.
— Как съм те приел и как съм се отнесъл към теб?
— Да.
— И всички тао-це ще четат това?
— Не само те, а също така американците, англичаните, французите, русите, португалците и испанците, защото книгата ще бъде отпечатана и на техните езици.
С това аз преувеличих малко, но то можеше да ми бъде само от полза.
— Тогава седнете. Ще видите как раздавам правосъдие.
