— Не. Длъжността ми забранява да взимам със себе си чужденци, а освен това ти си мой гост, когото не искам да изложа на опасност. Ще се погрижа Лунг-иините да не се отнасят повече враждебно към теб.
— Имаш ли тази власт.
— Да. Колко време можете да останете на сушата, без да се връщате на кораба си?
— Докогато искаме. Трябва да бъдем там само в деня, когато Конг-ни ще се върне.
— Това не е нужно, защото утре сутрин вие ще потеглите към дома на Конг-ни.
— Къде?
— Към Ли-тинг. Ще имате носилки и свита. Или предпочитате да пътувате с мандаринска джонка?
— Предпочитаме сами да определяме какво ще правим и къде ще отидем.
— Това остава ваша воля. Можете да вървите, където искате. Но ти би трябвало да видиш, че аз нямам лоши намерения спрямо вас. Вие искате да опознаете Китай и можете да сторите това най-добре, ако направите каквото ви предлагам. Моят брат и Конг-ни ви дължат благодарност. Те ще се погрижат за вас и ще направят всичко онова, което им е възможно. Ти не си облякъл дрехите, които са ти били подарени. Аз ще ви дам китайски облекла и мандарински шапки, така че навсякъде, където минете, да гледат на вас с най-голямо уважение.
— Имаш ли право да ни дадеш отличителните знаци на мандарините?
— Ще си позволя това. Ти приказваш китайски и няма да се издадеш.
Това бе твърде примамливо, така че въпреки някои размишления, които се появиха в ума ми, приех предложението, след като приказвах с капитана.
— Искате ли да станете мандарин, капитане?
— Защо не, щом това ще ни забавлява и не е свързано с опасности.
— Домакинът иска да ни облече по китайски и да ни изпрати при Конг-ни, който живее при баща си — един „граф“.
— Well, съгласен съм, ако екскурзията не трае много продължително време. Ако имаме работа с „граф“, твърде вероятно е сегашната вечеря да се повтори.
Съобщих решението си на мандарина.
— Добре направихте! — каза той. — Ще се погрижа за вас като за свои братя.
Поблагодарих за гостоприемството, а и капитанът не можа да се въздържи да не произнесе една реч на своя жаргон.
Съдията се усмихна, благодари му с приятелско кимване и се отдалечи.
Тогава слугата ни донесе тютюн, лули, пури и цигари и понеже не беше късно, започнахме спокойно да пушим.
Едва се бяха изминали десетина минути, когато ни съобщиха, че някакъв човек моли да го приемем.
Беше търговец на дрехи; той ни взе мярка и след четвърт час ни донесе два костюма, към които слугата прибави плитки, ветрила и мандарински шапки — едната с позлатено, а другата с кристално копче. Моят чин беше пети разряд, а този на капитана — седми.
— Ще опитаме ли всичко това, Чарли?
— Има време.
— Well! Почвайте.
Облякохме дрехите и поставихме дългите плитки на главите си. Като се видях в огледалото, не можах да не се изсмея с глас, а капитанът от своя страна щеше да се задуши от смях.
— Кажете ми откровено, Чарли, дали наистина съм толкова смешен, колкото вие.
— Разбира се. Приличате на кукла от някой куклен театър, облечена в китайски дрехи.
— Вие също. Но нашите бради не подхождат на китайското облекло.
— Ето бръсначи, за да ги махнем.
— Какво ще направим с обикновените си дрехи? Не смятам да ги дам в замяна на тези.
— Ще ги оставим на ча-юана. Той ще ни ги изпрати в Хонконг.
— Well, така ще бъде най-добре. Хайде сега да спим, за да бъдем бодри утре.
Легнахме си и също както през първата нощ в Хонконг сънувах страшни сънища. Множество Лунг-иини, преобразени в крокодили, отваряха уста, за да ме глътнат. Конг-ни имаше конски копита, рогове и опашка и простираше към мен ръце с дяволски нокти; Кианг-лу се бе превърнал в грамадна акула с драконови крила, която ме поглъщаше и когато вече пътувах през гърлото й, видях, че домакинът доволно пляска ръце, а госпожица Анна Келдер, застанала до него, вика: „Не се страхувайте, минхер, акулата не ще ви задържи в гърлото си!“
Когато се събудих, беше още рано; от съседната стая се чуваше хъркането на капитана. Понеже през прозореца бях забелязал, че двете носилки вече ни очакват на двора, събудих капитана и се облякохме като мандарини.
От отварянето на прозореца слугата разбра, че сме вече будни, и дойде да ни покани на закуска заедно с ча-юана.
Последният вече ни чакаше. Той заяви, че дрехите ни приличат, и ми предаде препоръчително писмо за Фи-минг-цу. До Ли-типг трябвате да пътуваме цял ден на носилките и за да платя разноските, той ме принуди да взема две пръчици сребро.
Най-сетне се разделихме. Уловил ръката на съдията, Търнърстайк му каза още една прощална реч. Помъчих се да си служа умело с ветрилото и чадъра. Търнърстайк пък носеше чадъра направо на рамото си като пушка, а ветрилото в ръка — като боздуган.
Охраната се състоеше от повече от тридесет души, които се хвърлиха на земята, когато ги приближихме. Разменихме последните думи при сбогуването и се качихме в носилките, носачите на които веднага потеглиха бегом.
