Пред селището видях доста голяма постройка, в която веднага можеше да се познае лятната резиденция на китайски големец. А зад града се издигаше подобно на замък здание, което се състоеше от няколко сгради и беше заобиколено от висока ограда. По-нататък в дъното видях да се издигат към небето стръмни, голи и зъбчати скали, върховете на които бяха позлатени от лъчите на залязващото слънце. Наоколо ни не се виждаше нищо друго освен ориз, захарна тръстика и бамбукови растения. Но най-привлекателна гледка за очите представляваше животът, който кипеше по реката.
Нашата процесия премина през града към приличната на замък постройка, пред вратата на която спря. Тя веднага се разтвори и от нея излезе стар китаец, който при вида на двете носилки плесна учуден с ръце.
— Ча-юанът! Насам, мъже! Помогнете на Чин-Чу131 да слезе!
Търнърстайк беше отворил вече носилката си, слезе и мина през вратата, като държеше чадъра като бойно копие под ръка. Аз обаче останах да седя спокойно в носилката, дори и след като нашият водач отвори вратичката й. Бях мандарин с кристално копче и исках да бъда посрещнат съобразно положението си.
Старецът, изглежда, познаваше носилката. Той ни беше сметнал за съдията, братът на неговия господар. Докато плащах на маршала таксата за пътя заради другите и на всеки прибавих по един ком-ча, чух в двора високия глас на капитана:
— Гръм и мълния, та това е Конг-ни, когото измъкнахменг измеждунг дивитенг козинг! Wellcome, стари момко!
— Вие тук, капитане? Къде е вашият приятел и как дойдохте до Ли-тинг?
— Този Чарли, или по-право Кунг-фу-кунг-лу-кунг-ху е още в носилката, като че ли има да мъти там патета!
Конг-ни се намери веднага при мен и ме поздрави извънредно зарадван. Той беше явно учуден от промяната ни, но не запита нищо, а ни заведе към портала и към една широка приемна стълба, на най-горното стъпало на която стоеше човек, който приличаше така много на съдията, както си приличат яйца. Това сигурно беше бащата на Конг-ни.
— Куанг-си-та-се! — извика му неговият син насреща.
По лицето на бащата се изписа учудване, но той не ме остави да се поклоня, а ме поздрави по начин, като че ли бяхме стари приятели. После ни въведе в голяма стая и едва там ме огледа внимателно. След това ме поздрави още веднъж:
— Бъди добре дошъл, спасителю на сина ми. Моята къща е и твоя. Заповядай и всички ще те слушат!
Извадих писмото на брат му и му го подадох. Той го разтвори и прочете, докато сядахме. После ни даде знак да го последваме. Влязохме в един коридор.
— Разделете се тук в помещенията. Стаите вдясно са твоите, а вляво — на твоя приятел. Влезте. Ще получите каквото ви трябва и после ми позволете да поговоря с вас!
Видях пред себе си цяла редица скъпо мебелирани стаи и едва се бях огледал в тях, когато влезе слуга, който ми донесе чисто бельо и облекло. Преоблякох се и после погледнах през прозореца към градината долу, която би трябвало да се нарече наистина великолепна и изпращаше към мен освежаващите си ухания.
Скоро влезе друг слуга с много изкусно изработена рогова лампа, в която гореше скъпо хианг-ю132.
— Приятно ли ти е да се явиш при господаря? — запита ме той извънредно учтиво.
— Да. Къде е той?
— Ще те приеме в същата стая, в която беше преди малко.
Отидох. Вън в коридора горяха няколко лампи от същия вид и разпространяваха ярка светлина върху украсения с най-различни резби ходник. В стаята ме очакваше Фи със сина си. Беше поднесена вечеря, която сигурно по нищо не отстъпваше на онази от предишната вечер.
Веднага след мен влезе Търнърстайк. Едва не прихнах да се смея с глас. Дългата му плитка се беше изместила встрани, а чадърът се намираше под ръката му. Ветрилото обаче капитанът беше разтворил и докато се покланяше, го размахваше така, като че ли искаше да пребие с него бик.
Двамата китайци останаха съвършено сериозни. Отидохме до масата. По лицето на Търнърстайк се изписа висше удоволствие и той облегна чадъра си в ъгъла.
— Цинг133! — покани ни просто домакинът и ние насядахме.
Капитанът запретна назад необикновено широките си ръкави и посегна към конфитюрите, които му предложи Конг-ни. Обратно на нас, китайците започват да се хранят с десерта и обикновено свършват със супата. Само заради европейците по-някога този ред се нарушава. Освен това те не пият виното студено и в стъклени чаши, я в кръгли порцеланови такива, и то стоплено. В промеждутъците между поднасянето на ястията те стават, пушат лула или се разсейват по някакъв друг начин. Жените никога не присъствуват. Най-много те могат да гледат през вратата на съседното помещение, която се замества с бамбукова решетка.
Освен необходимите вежливости, обядът се приема мълчаливо. Чувствувахме много повече със сърцата си, отколкото бихме могли да изречем в оживен разговор. Но след като домакинът вдигна пръчицата, с която се хранеше, до челото си и после я остави в чашата, което беше знак, че вечерята е свършена, Конг-ни бръкна под масата и извади скрита дотогава бутилка чисто, червено португалско вино. Слугата донесе чаши и не след много езиците ни се развързаха.
