— Чарли, каква е тази грешка, която правите? — запита ме с укор Търнърстайк.
— Каква?
— Забравяте чадъра си!
— В стаята? Но нима другите двама са донесли своите?
— Не. Като домакини те няма защо да правят това. Но ние, като гости, сме длъжни да се появяваме като истински китайци. Тази грешка е непростима!
— А вашата също!
— Коя?
— Че ме наричате пак Чарли.
— Well, имате право, мистър Канг-фу-кинг-ву-кунг-ту. Но вече няма да се случва.
От учтивост до този миг бяха избягвали да ни разпитват за преживелиците ни. Сега обаче Конг-ни започна:
— Както ни пише ча-юанът, моят талисман ви принесъл полза?
— Да, вярно е.
— Може ли да научим случката?
Разказах му най-подробно всичко онова, което беше станало. Изслушаха ме докрай, без да ме прекъснат.
— Значи ти предполагаш, че Кианг-лу трябва да се търси тук, в Ли-тинг?
— Според онова, което чух, да.
— В такъв случай трябва да направиш оплакване.
— Точно това няма да направя. Аз не съм слуга на Хиу-по134 в Пекин.
— Говориш мъдро. Защото много лесно това оплакване би значело смъртта ти. Колко време искаш да останеш в Китай?
— Докато ми харесва.
— Ще ти хареса и ти ще останеш при нас — каза Фи. — Твоите научни трудове разтварят за теб Цветето на средата и тук ще ти хареса толкова, че няма да поискаш да си отидеш.
— Кога ще бъдат преценени трудовете ми?
Той се усмихна.
— Когато поискам. Зависи от теб, и ако пожелаеш, можеш да имаш окончателната преценка още утре в ръцете си.
— Тогава аз те моля за това!
— Желанието ти ще бъде изпълнено. Но погледни каква великолепна вечер е вън! Имам обичай да прекарвам това време в градината. Ще дойдете ли и вие с нас?
— С удоволствие.
Станахме и когато съобщих на капитана намерението ни, той взе чадъра си.
Бяхме отведени не в градината, а в чудесно поддържан построен парк, в който започнахме да се разхождаме. Конг-ни беше хванал здраво Търнърстайк и изостана с него. Фи обаче продължи да крачи напред с мен, докато най-после спряхме до една изкуствена скала и седнахме. Той беше поискал да му разказвам за родината си, за близките и преживелиците си. Сега изведнъж започна с въпрос, който не бях очаквал:
— Значи ти нямаш жена в родината си?
— Не.
— И не познаваш никоя жена, която да обичаш?
— Не.
— Обичаш ли Конг-ни?
— Да.
— Той ти е казал, че иска да те вземе за брат, нали?
— Да.
— Искаш ли да станеш мой син?
— Само по име ли, или наистина?
— Наистина, с всички права и… задължения.
— Кажи ми причините!
— Те не трябва да се търсят далеч. Конг-ни те обича. Той иска да се отблагодари на човека, който е спасил живота му, и аз съм съгласен с него. Ще те осиновя публично.
— Имаш ли право да сториш това?
— Мислиш ли, че за един Фи и Фу-юен е невъзможно онова, което иска?
— Но аз имам родители в отечеството си.
— Ти ще останеш техен син. Решавай, защото ми харесваш!
— Един варварин, който не се отличава нито с чин, нито с положение, не може да каже „да“. Съобщи ми резултата от моите трудове и тогава ще реша за твоето предложение.
— Ти си горд и това ми харесва. Утре сутринта ще научиш какво ще направя. Къде си изучил езика ни?
— Да го чета и разбирам се научих в родината си, а да говоря — в страната на йенг-кие-ли, където има много китайски кули, с които дружах, за да изуча езика им.
— Обичаш ли да учиш?
— Много.
— Тогава позволи ми да ти покажа библиотеката си!
Отправихме се назад през градинката. Дори при лунната светлина забелязах колко очарователно беше подредена и колко грижливо поддържана. Казах това на Фи.
— Ако я разгледаш на дневна светлина, ще видиш, че няма друга като нея. Чувал ли си за Се-ма-куанг?
— Да. Той е бил министър и историк. Богатствата му трябва да са били огромни.
— Чел ли си и книгите му?
— Не.
— Аз ги имам и ще ти дам описанието на градината, която той си направил, за да си почива след работата от службата. Точно по този великолепен образец и аз създадох моята.
Когато пристигнахме в жилището, той ме заведе в голяма зала, осветена от много лампи и фенери. Там бяха пазени хиляди книги и ръкописи. Дълго време ми трябваше само да ги огледам. Той свали една от книгите и ми я подаде.
— Това е Се-ма-куанг. Ще ти направи удоволствие да прочетеш описанието, за да разбереш градината ми. Остани тук, докато искаш, и ми позволи да се оттегля, защото имам още да пиша.
Той излезе.
Седнах до една лампа и разтворих книгата. Скоро намерих мястото, което ме интересуваше, и го зачетох. То възбуди жив интерес у мен, от една страна, със сърдечния език, на който беше написана, и, от друга, с възгледите, които имаше този китайски държавник и които съвсем не се схождаха с образа, който ние обикновено си представяме за китайците. Близо до мен имаше маса с оризова хартия, туш и четка. Взех от хартията, извадих молива си и преведох текста за спомен от престоя ми в дома на китайския „граф“. Той гласеше:
„Нека другите хора строят дворци, за да заключват в тях грижите си или да се отдават на суетата си. Аз обаче си създадох приятна самота, за да прекарвам свободното си време и да виждам своите приятели при себе си.
За това не ми трябваше повече от двадесет моргена135 земя.
