Най-напред тичаха четирима въоръжени с бамбукови тояги мъже. Техните удари трябваше да подканят минувачите да се спират най-почтително, да поздравяват заради незаслужената милост, че виждат две носилки, в които седят двама бележити Куанг-фу. Следваха осем войника, въоръжени с пушки, с които бях сигурен, че не беше стреляно от двадесет години. На гърдите на всеки от тях бе изобразен по един дракон, а на гърбовете им думата „Пинг“. След тях се движеха четирима носачи, които трябваше да сменят другите. Тогава вече идваше моята носилка пред тази на капитана и накрая наново четирима носачи, следвани от още осем войника, въоръжени с копия, стрели и лъкове. Цялото това шествие се приключваше от върволица хлапаци, които с всички сили ревяха и повтаряха две думи: циен и ком-ча!
От време на време някой от куриерите се връщаше, за да им раздаде с пръчка по няколко здрави циен и няколко звучни ком-ча, но след тях се раздаваше тройно по-силен рев. След като напуснахме града и предградието, децата се пръснаха и най-сетне ни оставиха на мира.
Носачите на носилки са най-популярните личности в Небесната империя. Те винаги се движат бързо, задъхват се под товара и от всяка тяхна пора текат потоци пот, но никога не изглеждат уморени.
Тях не ги интересува състоянието на пътя — дали е добър или лош, стръмен или равен, дали минава през горещи пясъци, или пък през блата. Плащат им по един циен на миля, т.е. три цента на час! Облечени са с твърде къси палта и панталони и са обути със сандали от оризова слама.
Не бях много доволен от този начин на пътуване. Все ми се струваше, че се намирам в някой ковчег, и бих предпочел да имам добър кон. Но конете са извънредно редки в Китай, а най-вече в южната му част.
Спряхме едва около пладне в едно село, където първенецът постави на разположението ни общинската сграда и ни достави всичко, което ни беше нужно за един скромен обяд и за една кратка почивка.
— Чарли, кажете ми, как ви харесва носилката? — каза Търнърстайк.
— Не много.
— А на мен още по-малко. Това нещо е направено от най-скъпи материи, но в него се пътува много мизерно. Предпочитам моя кораб.
— А аз — един кон.
— Heig-ho, дори и не ми идва наум! Кон, от който да се изхлузвам по двадесет пъти на всеки десет минути? Та това е още по-лошо от настинка. Но кажете, има ли тук, в Пе-кианг, също „Хора на Дракона“?
— Разбира се, нали вече ви казах, че Върховният дракон живее в Ли-тинг, където отиваме?
— Well, тогава ще го поогледаме!
— Ще дойде също така и джиахурът, който само заради нас се забави повече в Кантон.
— Ще видим и него, и то не само ще го видим, а ще направим и нещо съвсем друго. Револверите ни са скрити тук, в тези безкрайно дълги ръкави — но, a propos, Чарли, защо ни окачиха този чадър и това ветрило?
— С ветрилата ще си веете хладина, ако ви стане много горещо, а този чадър е En-tout-cas130. Той пази от дъжда и слънчевите лъчи, служи като бастун при ходенето, използува се за кокетира-не, а може понякога да послужи и за похвалната цел да нанесете хубав удар на някого.
— От всичко това само последното ми е напълно ясно. Защо ми е ветрилото? Ако се изпотя, ще разкопчея тази нощница, ще сваля плитката и шапката от главата си и ще спра да си отдъхна добре. А ако вали — ама че глупаво изобретение е това чадърът! Та все едно е дали ще се намокри той или дрехата. Едното от тях трябва да се суши. Може ли водата да стигне по-надолу от кожата?
— Не, капитане, но и това е достатъчно дълбоко! Все пак вие трябва да свикнете с ветрилото и чадъра, ако искате да минавате за мандарин!
— Well! Ho тогава не ме наричайте вече капитан, а мистър мандарининг Търнингстайкинг!
— Не може, защото думата мандарин изобщо не съществува в китайския. Вместо мандарин китайците казват Куанг-фу. За това би трябвало да ви наричам Куанг-фу Тър-нинг-стай-кинг.
— А за вас?
— Конг-ни ме кръсти Куанг-си-та-се; значи аз съм Куанг-фу Куанг-си-та-се.
— Два пъти Куанг е мъчно да се запомни. Напишете ми това име на парче хартия. Ще го науча наизуст, когато отново се кача на носилката!
Направих го с удоволствие, защото предварително знаех, че усилията ми ще бъдат напразни. После заплатих на първенеца и дадох заповед за тръгване.
Процесията се раздвижи в същия ред, като се изкачваше нагоре все покрай брега на Пе-кианг. Следобеда направихме кратка почивка, за да изпием по чаша чай и тъкмо когато слънцето достигна хоризонта, видяхме Ли-тинг пред себе си.
Беше малко градче, къщите на което обаче бяха много разпръснати, понеже повечето от тях са заобиколени от градини, в които забелязах многобройни по-големи или по-малки изкуствени блата. В тях се отглеждаха златните рибки, с които Ли-тинг въртете много обширна търговия.
