Градината далеч не беше толкова голяма, както тази на Фи, но всяко ъгълче беше използувано с умение, за да се създаде рай според китайските схващания.
По отношение на къщата, дворът беше извънредно просторен, което ме учуди, защото в Китай не обичат да отглеждат домашни животни. Но това скоро ми беше обяснено, защото си-фан отвори една вратичка, която водеше… в обор, и това възбуди още повече любопитството ми.
В Китай се намират най-лошите коне на света и аз бях любопитен какво щеше да ни покаже пиратът. Конярят изведе два оседлани вече коня. Те принадлежаха към онази дребна и гривеста монголска раса, която въпреки незначителния си вид, е извънредно силна и издръжлива и затова се цени много, но за съжаление много бързо се изражда при по-добър климат.
— Можете ли да яздите, Тър-нинг-стай-кинг-кианг-фу? — Си-фан запита капитана.
— Какво иска? — обърна се Фрик към мене.
— Пита дали можете да яздите.
— All devils, разбира се, че мога да се справя с такива малки животинки.
— Все пак бих искал да ви предупредя!
— Pshaw! Вие знаете много добре, че не обичам да имам такъв добитък под себе си, защото е все едно да се носиш по света върху вулкан, но ще укротя тези болонезки кученца. Кажете му „да“.
Изпълних желанието му.
— Желае ли да опита един от конете?
Преведох този въпрос и Търнърстайк веднага се качи. Той представляваше необикновена гледка с китайското си облекло, плитката, чадъра, който не беше оставил, и ветрилото. След като се намести, капитанът обиколи доста предпазливо и бавно два пъти двора и след това слезе.
— Е, добре ли извърших работата си?
— Много добре — похвалих го аз.
Останалите бяха твърде учтиви и също го похвалиха. После обаче си-фан и джиахурът възседнаха конете и показаха монголското си изкуство така, че от конете се вдигаше пара. Домакинът ни слезе точно пред мен.
— Както чух, ти си обиколил целия свят. Кажи, кой народ има най-добрите ездачи?
— Си-фаните — отговорих спокойно, макар да не мислех така.
— Знаех това — каза той с гордост. — Никой си-фан не може да бъде надминат. Искаш ли да се качиш и ти?
— Конете ти са много слаби. Те не могат да ме носят и няма да мръднат с мен от мястото си.
Той се изсмя.
— Не съм ли аз по-тежък от теб? Опитай се!
Поставих ръка на седлото и скочих леко на него. Онзи, който е свикнал да укротява диви мустанги само с краката си, може да се състезава много добре с един монголец. Но аз седнах тежко и притиснах коленете си. Конят беше вече изтощен. Той пръхтеше задъхан, изправи се на задните си крака и зарита с тях. Съпротивлява се около пет минути, но не мръдна от мястото си и най-накрая се строполи под мен.
— Виждаш ли, че не може да ме носи? Ти си по-добър ездач от мен, но аз съм по-тежък от теб.
Като монголец, той беше страстен ездач. Очите му блеснаха.
— Ще ти покажа един кон, за който няма да бъдеш тежък. Доставиха ми го отвъд планините; но никой човек не бива да го въз-сяда. Той хвърли мен и всички онези, които се опитаха.
— Покажи ми го!
— Нека най-напред всички отстъпят встрани! Но ако ти се случи нещастие, аз нямам вина!
Съгласих се с кимване. Отстъпихме зад портата, за да бъдем закрити. Конярят отвори втора врата и веднага отскочи зад нея. Навън се втурна великолепен вран кон, черен като дявол. Познах веднага, че беше от най-добрата кашгаранска раса. Очите му горяха. Ноздрите му като че изпускаха огън. Бих дал за него и най-добрия мустанг.
— Остави го да се налудува и тогава ще можещ да се качиш, но веднага ще бъдеш хвърлен — каза си-фанът.
— А ако въпреки това остана на него? Ако той не се възпротиви да ме носи?
— Тогава ще бъде твой!
— В такъв случай той още отсега е моя собственост.
Пристъпих в двора.
— Стой, почакай! Опасността е много голяма! — предупреди ме той.
Не обърнах внимание на вика му, а свалих скъпата си връхна дреха и я свих като покривка. Жребецът профуча няколко пъти край мен, като всеки път хвърляше къч със задните си крака и се опитваше да ме ритне. Когато се приближи отново, хвърлих дрехата си върху главата му. Той направи още няколко скока и после спря, за да отхвърли плата. Веднага сграбчих с лявата си ръка гривата му и пъхнах показалеца и средния пръст на дясната дълбоко в ноздрите му. Той поиска да се изправи на задни крака, но аз го задържах. Иначе би трябвало да си разкъса ноздрите. Блъснах главата му нагоре и направих крачка назад. Едно разтърсване и той лежеше на задните си крака. Второ му помогна да стане. С трето го повалих отново.
Трудна и сериозна беше тази борба, но аз имах преимуществото, че държах животното за ноздрите, хватка, която го предаваше в ръцете ми. От коня се вдигаше пара, а и аз се бях изпотил здравата. Най-после той престана да се съпротивлява, затрепери с цялото си тяло и изпъшка. Тогава погалих главата, гърдите и предните крака, като му говорех със силен глас. След това се метнах на гърба му. Той поиска да се изправи на задни крака, но един остър вик беше достатъчен да го задържи на мястото му. После той се подчини на натиска на коленете ми и тръгна с бавни крачки още треперещ през двора.
Слязох и заявих със смях:
— Мори-мори е мой!
