— Нима ти познаваш тази раса? — запита собственикът изненадан.
— Аз съм ездач.
— Да, наистина, виждам! Но той още не е твой.
— Защо?
— Казах, че ще бъде твой, но кога — още не е определено.
— Тогава определи!
— Фи ще говори с теб за това!
Успокоих се, защото знаех, че великолепното животно така или иначе ще стане моя собственост.
— Гръм и мълния, какво представление беше това! — каза капитанът. — Вие си спечелихте по дяволски начин уважението на тези хора. Видях ги само как се пулеха през време на историята.
— Сега конят слуша мен, но не би търпял никого другиго.
Взех юзда и я доставих на главата на животното, като същевременно го галех и му говорех нежно. После го отведох в обора, вързах го и му дадох овес в яслата. Сега вече знаех, че той ще ми се подчинява, и същевременно огледах добре заключалката на вратата. Тя се отваряше лесно, а също такава беше вратата на другия обор и на портата, която водеше навън.
Разгледахме и жилището, което според китайските схващания беше построено много практично и мебелирано много богато. При този случай се погрижиха да ме оставят сам с Куинг в една стая. Видях, че тя беше осведомена за намеренията на баща си.
— Можеш ли да ходиш свободно, където пожелаеш, и да се виждаш с мъже? — запитах я аз.
— Да.
— Също и в града ли?
— Да, защото аз не съм китайка.
— Имаш ли някой познат, когото обичаш?
Тя замълча.
— Кажи ми, за да бъдеш щастлива.
— Баща ми не позволява!
— Кой е той?
— Синът на нашия пао-чинг143.
— Той ще стане твой мъж, защото аз няма да ви разделя. Имаш ли още майка?
Очите й веднага се насълзиха.
— Не.
— Откога е починала?
— Тя не е мъртва. Само е изчезнала. Тя стана киао-ю144, а баща ми не искаше да позволи това. Тогава тя избяга.
Ужасно! Значи този изрод беше затворил собствената си жена в Лунг-кой-сианг, за да я умори от глад. Не биваше да казвам това на нещастното момиче.
— Ти ще я видиш пак. Богът на християните е могъщ. Той ще помогне и на нея, и на теб.
— Видях колко силен и могъщ си ти, затова и твоят бог ще бъде по-могъщ от Фо и Буда. Ако той върне майка ми, и аз ще му служа. Ще кажеш ли на баща ми, че не ме искаш за жена?
— Да. Ти не знаеш защо не искам да имам работа с него, но аз зная, а той също.
— Да, зная! — прозвуча глас зад мене.
Кианг-лу ни беше подслушвал и сега застана между мен и момичето.
— Днес ти си разпитвал за Лунг-кой-сианг?
— Да.
— Защо?
Огледах се, за да видя дали зад гърба ми няма никой, и отговорих:
— Защото вчера подслушах разговора ти с Фи-минг-цу.
— Ах!… Напусни къщата ми. Между нас е свършено. Върви!
— Върви ти напред!
— Страхуваш ли се? Тогава следвай ме!
Той напусна стаята и заслиза пред мен по стълбата. В коридора нямаше жива душа и аз се чувствувах сигурен. Бях стигнал вече почти до стълбите, когато една врата зад мен изскърца, две ръце хванаха тялото ми, две длани се впиха в гърлото ми, а и си-фанът се извърна бързо, за да ме нападне. Напрегнах конвулсивно всички сили, за да се освободя, но бързо бях притиснат и изгубих съзнание.
Когато дойдох на себе си, около мен беше съвършено тъмно. Ръцете и краката ми бяха стегнати здраво, а в устата ми беше тикнат парцал. До себе си чух хъркащо дишане. Дали там не лежеше капитанът? Навярно те бяха пленили и него. Изръмжах — единственият звук, който можех да издам — и той веднага ми отговори със същото.
Значи още веднъж бяхме пленени! Но аз не се безпокоях.
Времето минаваше ужасно бавно! Отдавна трябва да се беше свечерило и нощта отдавна трябва да беше настъпила. Най-после една врата се отвори и при светлината на фенера видях да влизат Кианг-лу и джиахурът. Последният ни се смееше подигравателно.
— В Куанг-ти-миао и Куанг-чой-фу вие ми избягахте, но сега вече няма да ми се изплъзнете! — увери ни той.
Главатарят на „Хората на Дракона“ се наведе над мен.
— Ти си ни подслушвал, значи знаеш всичко и аз няма нужда да ти го казвам. Ще направиш ли онова, което искам от теб?
Поклатих отрицателно глава.
— Тогава ще бъдете хвърлени в Лунг-кой-сианг и ще умрете мизерно от глад. Решавай. Отидете ли веднъж в павилиона, всичко е свършено. Кианг-лу знае как да се грижи никой да не го издаде.
Пак поклатих отрицателно глава.
— Добре, нека тогава куеите145 те заведат при чют-гура!
Той изсвири и се появиха четирима души, които ни вдигнаха и ни изнесоха навън на двора. Там бяхме тикнати в две носилки и отнесени.
Пътят заобикаляше града и отиваше към пропастта, на която се бях изкачил рано през същия ден. Когато стигнахме до корниза, ни свалиха от носилките и ни завързаха с въжета под мишниците. През това време Кианг-лу се изкачи нагоре. Очевидно мястото, където беше скрита стълбата, беше негова тайна, която той не искаше да открие на никого. Сега, когато не бях вече в носилката, видях, че освен джиахура ни придружават още шест души. Те ни изтеглиха нагоре с въжетата. Когато стигнахме в подножието на павилиона, Кианг-лу беше вече поставил стълбата. Докато той се изкачваше Нагоре заедно с другите, джиахурът остана при нас. Той каза:
— Вие сте загубени. Ето и моето „довиждане“!
