И той ни изрита здравата. След това надолу бяха спуснати въжетата, с които ни изтеглиха.
Когато бяхме изкачени горе, Кианг-лу махна парцала от устата ми.
— Кажи за последен път, ще ме послушаш ли?
— Не. Няма да те послушам, а ще те накажа!
— Да накажеш? Мен? Ти си вече все едно мъртъв. Долу ще се намериш в общество, където ще научиш какво значи да се направи опит за предателство при Кианг-лу. Отивай!
Спуснаха ме пръв. После изтеглиха въжето изпод ръцете ми.
— Кой идва? — запита женски глас.
— Жертва на Кин-ту-фо. Трябва да умра от глад като теб. Искаш ли да спасиш себе си, мен и дъщеря си?
— Нима мога?
— Да. Днес аз ти хвърлих един нож. Вързана ли си?
— Ти ли беше това? Не, не съм вързана.
— Тогава бързо! Вземи ножа и прережи въжетата ми!
Тя стори това с треперещи ръце и още преди капитанът да се намери долу, аз се почувствувах свободен. Веднага прегледах помещението. То беше толкова ниско, че в него можеше да се стои само на колене и побираше около четири души. Входът се изкачваше право нагоре, но беше твърде широк, за да може човек да се изкачи по него, както правят коминочистачите. Навярно това обстоятелство беше довело Кианг-лу до убеждението, че никой не може да избяга оттам.
Чувствувах ръцете и краката си напълно способни за действие, което положително не би станало, ако ме бяха вързали индианци.
— Дай ми ножа! — обърнах се към жената.
Взех го от ръцете й и още докато капитанът се намираше във въздуха, прерязах възлите му. Хората отгоре изтеглиха въжето.
— Бързо нагоре, капитане! — прошепнах му.
— Гръм и мълния, как се снабдихте с ножа? Но чакайте да си отдъхна. И как ще се изкачим догоре?
— За един шахтата е много широка, но двама ще можем. Ще опрем гърбовете си един в друг и ще се катерим с помощта на ръцете и краката си.
— Това ще върви по-леко от планинарството, защото е чисто изкачване по мачта. Сега вече си поех дъх. Елате, Чарли, бързо, преди да са ни избягали! Комедията вече свърши и започна сериозната част.
— Вие искате да се изкачите? Ще ме спасите ли? — запита жената страхливо, като забеляза, че си отиваме толкова бързо.
— Нямай грижа, ще вземем и теб! — успокоих я аз.
Запълзяхме нагоре, като опирахме гърбовете колкото се може по-плътно един в друг. Бяха ни взели оръжията, но сега имах пак ножа си. Изкачихме се по-бързо, отколкото бях предполагал с капитана.
— Сега колкото е възможно по-тихо! — прошепнах, когато ни оставаха още три стъпки до свободата.
Стигнахме безшумно до върха. Кианг-лу все още стоеше на платформата, съвършено сам. Изправен гордо, с гръб към нас, наблюдаваше светлия лунен пейзаж от другата страна на пропастта.
— Да го блъснем! — прошепна капитанът.
— Не, това би било истинско убийство от засада. Тук има още въжета. Ще го вържем и ще го свалим долу, след като измъкнем жена му. После ще подадем оплакване.
— Жена му ли? Нима това беше неговата жена?
— Разбира се.
— Слушайте, Чарли, този негодник заслужава повече от оплакване, защото тогава може да го пуснат да избяга. Ние сме чужденци. Би трябвало…
Разгневен, той непредпазливо тропна с крак. Кианг-лу се извърна и ни видя.
— Кой…?
От изненада и ужас той не можа да произнесе нищо повече.
— Не ти ли казах, че ще те накажа? — отвърнах аз.
— Как се изкачихте дотук? Духове ли сте вие или хора?
— Хора, но по-умни от теб. Предаваш ли се?
Вместо отговор, той приближи ръце до устата си и нададе пронизителен вик. От пропастта му отвърна многогласен крясък.
— Да се предам? — извика едва тогава той. — Вие сте загубени, както и преди. Чувате ли, те се връщат!
Трябваше да се действува.
— Докато те дойдат, ти вече ще бъдеш в ръцете ми!
С тези думи пристъпих към него. Той стоеше на края на платформата. Положението му за борба не беше изгодно и затова китаецът направи голям скок срещу мен. Протегнатите ми пестници срещнаха гърдите му и той се залюля назад. В същия миг Търнърстайк замахна и му нанесе такъв удар по главата с железния си юмрук, че той загуби съвсем равновесието си — разнесе се ужасен, пронизителен вик и той полетя от скалистия ръб в зиналата пропаст.
Дишането в гърдите ни замря и ние се вслушахме. Отдолу долетя глух звук — тялото на страшния речен пират се беше ударило в скалите и положително се беше разкъсало.
— Чарли!
— Капитане!
— Той падна в бездната!
Капитанът беше толкова изплашен, като че ли беше извършил най-голямо злодеяние.
— Да, той падна там, при жертвите си, където му е мястото. Но не се безпокойте, капитане! Най-напред вие не го блъснахте в пропастта нарочно и после, той заслужава напълно смъртта си.
— Well, това е вярно. Но нали преди това исках да го хвърля и после, много особено чувство е, един човек… Брррр!
— Бъдете разумен и си спомнете, че самозащитата е позволена и от Божиите, и от човешките закони. Но нека по-добре обърнем внимание на настоящето. Виждате ли, долу стоят шестимата с джиахура. Те не могат да се качат, защото Кианг-лу е изтеглил стълбата…
— В такъв случай ние сме обсадени.
— Няма значение! Нека преди всичко извадим жената.
— Как ще направим това?
