— Много лесно. Ще ви спусна долу. Ще завържете въжето около тялото й под мишниците, но така, че да може да диша. После ще изтегля нея и след това вас.
— Дадено — come on!
Въжето беше здраво и ние можехме да се уповаваме на него. След няколко минути полумъртвата от глад и жажда жена лежеше при нас, на платформата.
— Кои сте вие? — запита ни тя.
— Християни като теб.
— Къде е мъжът ми?
— Той не е тук, а не е и в дома си. Отпътува надалеч и дълго време ти няма да го видиш.
Въздухът й подействува така силно, че тя падна в несвяст.
Сега вече можехме да съсредоточим цялото си внимание към онези, които ни бяха обсадили. Те все още не можеха да разберат какво беше означавал викът, защото платформата беше толкова широка, че не можеха да ни видят.
— Кианг! — прозвуча гласът на джиахура отдолу.
— Лу! — отговорих аз.
— Какво искаш, господарю?
Ясно беше, че той ме смяташе за Кианг-лу. Опитах се да преправя гласа си като този на загиналия.
— Аз ли? Нищо! Кой викаше отсреща в планината?
— Отсреща ли? Нима не извика ти?
— Трябва да е бил някой Лунг-иин. Вижте какво става нататък!
— Няма опасност, иначе щяха да извикат втори път.
— Чу ли заповедта ми.
— Подчинявам се!
Джиахурът се отдалечи. Останалите отидоха с него.
— Вие го прогонихте, Чарли! Как успяхте да сторите това? — запита Търнърстайк.
Разказах му. Почакахме, докато неприятелите ни изчезнаха долу в пропастта, и после се приготвихме да слезем също.
Взех жената на ръце и слязох с нея по стълбата към скалистия корниз. Търнърстайк ме следваше и закачи стълбата за долните халки. Така слязохме благополучно и аз отново я скрих под чакъла.
— Къде ме носите? — запита жената, която беше дошла на себе си.
— В дома ти, при твоята дъщеря Киунг — отвърнах аз.
— Познаваш ли я?
— Да. Тя плаче много за теб и ще те задуши в прегръдките си от радост. Можеш ли да ходиш?
— Не.
— Тогава позволи ми да те нося!
— Дано твоят господ, който е и мой, те възнагради за онова, което правиш заради мен!
Когато слязохме още по-надолу, намерихме двете носилки, на които бяхме докарани ние. Носачите ги бяха оставили, когато бяха чули загадъчния вик от скалата.
— Елате, капитане. Трябва да положим тази нещастница в една от тези носилки. Така и за двама ни ще бъде по-удобно!
— Well, елате, мисис! Ниенг ще ви носименг с този маякенг до доманг!
Тя се качи, Търнърстайк хвана носилката отпред, а аз отзад и така се отдалечихме значително по-бързо от мястото. Заобиколихме града и тъкмо възнамерявахме да завием към къщата, когато пред нас се появи човек.
— Кои сте…?
Не доизрече напълно въпроса си. Беше Фи-минг-цу, който ни позна, и моментално изчезна измежду бамбуковите храсти.
— Оставете носилката, Чарли! Трябва да го настигнем! — извика капитанът.
— Пуснете го засега да бяга, капитане! Ще се разплатим и с него! — отвърнах аз.
Продължихме пътя си и скоро минахме покрай градината на къщата. Стори ми се, че в този миг някаква фигура се прехвърли през оградата и при нашата поява бързо се прикри в храстите.
— Стой — заповядах, като стигнахме до мястото.
Търнърстайк остави носилката. Пристъпих по-близо до оградата и наистина видях млад човек, който, ще не ще, се принуди да се изправи.
— Какво правиш тук?
— Разхождам се.
— Добре правиш, защото нощта е хубава и топла. Кой си ти?
— Защо питаш?
Хрумна ми една мисъл:
— Ако си синът на пао-чинга, кажи. Аз съм твой приятел!
— Мой приятел ли? Да, аз съм.
— Киунг още ли е в градината?
— Какво искаш от нея?
— Изтичай бързо и й кажи да отвори. Ние носим майка й.
— Майка и ли? Истина ли говорите?
— Да, аз съм! — чу се гласът на старата китайка от вътрешността на носилката.
Младежът прескочи бързо през оградата. Той беше любимият на Киунг и беше дошъл, за да се срещне с нея.
Вдигнахме отново носилката и заобиколихме къщата. Не чакахме дълго пред входа. Вратата се отвори и майката, която се беше изправила на крака, падна в прегръдките на дъщеря си.
Повиках настрана любимият на момичето.
— Може би Киунг и майка й са заплашени от опасност, но твоят баща е могъщ. Закриляй ги.
— Къде я намери? — запита ме в това време девойката, сияеща от радост.
— Не ти ли казах, че богът на твоята майка е всесилен и ще ти я върне? Сега му служи така, както обеща! Останалото тя сама ще ти разкаже.
— Защо днес се отнесохте толкова зле с баща ми и излязохте толкова бързо?
— И това ще научиш по-късно. Сега дай на майка си храна и питие и я заведи в стаята на баща си!
— Качете се и вие горе. Тя се намира до стаята, в която бяхме днес. Но къде е баща ми?
— Ще ти кажем после.
Изкачихме се по стълбите и влязохме в кабинета. На масата се намираха нашите револвери, часовниците ни и всичко онова, което бяхме носили със себе си. Още бяхме заети да прибираме нещата си, когато чухме долу високи гласове:
— Кой дойде с този паланкин?
— Мама — отвърна Киунг.
— Кой я донесе?
— Двамата Куанг-фу, които днес бяха поканени.
— Те убиха баща ти. Те освободиха себе си и нея, а него хвърлиха в Лунг-кой. Трябва да умрат. Къде са те?
— Горе.
