„В едно мога да те уверя, Джем, предпочитам да бъда в Италия, отколкото в Глостърския зандан.
За Сийли Тревилиън и за цялата история в спиртоварната не мога да ти кажа повече от това, че имах нещастието да се натъкна на човек, който сякаш е роден за интриги, далавери и съзаклятия. Мястото му е на сцената, там би сложил в малкия си джоб и Кемп, госпожа Симънс и Гарик37. Единствената ми утеха е, че Кейв и Торн са се споразумели с Акцизното управление, така че ще мога да си покрия дълговете и братовчедите Джеймс няма да се охарчват и занапред заради мен. Винаги имам нова книга, въпреки че понякога, докато чета, сърцето ми се къса, понеже прочетеното отново и отново ме връща към Клифтън и Хотуелс. Две места, за които не искам да си спомням дори покрай Евелина и Хъмфри Клинкър38. Не толкова заради Уилям Хенри и Сийли, колкото заради Ан-Мари Латур, с която извърших страшен грях. Дори оттук виждам грозното ти лице, изкривено от раздразнение заради това, че се изкарвам такъв праведник, ти обаче не беше там и не видя човека, в който се превърнах заради нея. Удоволствието значеше за мен прекалено много. Разбираш ли? И ако не разбираш, как да те накарам да разбереш? Бях се превърнал в нещо като селския бик, не се любех, а задоволявах нагона си. И мразех обекта на скотската си похот, жената, също заприличала на звяр.
В Глостърския затвор всички сме заедно: мъже, жени и… деца. Въпреки че тук ще видиш жените по-скоро да се съешават, отколкото да кърмят. Клетите новородени мрат като мухи. Ами горките им майки: вечно са бременни, вечно раждат колкото да видят как рожбите им издъхват. В началото бях възмутен от присъствието на жените, с времето обаче осъзнах, че с тях Глостърският зандан става по-поносим. Ако ги нямаше жените, щяхме да се превърнем в сбирщина мъже, озверели до неузнаваемост.
И аз си имам жена — Лизи Лок, тук е още от началото на 1783 година за кражбата на шапки. Хареса ли си някоя капела, задига я, без много-много да му мисли. Приятелството ни е платонично, никога не сме се любили. Аз я пазя от другите мъже, тя пък ми пази сандъка с личните вещи, докато съм на работа. Джем, стига да имаш възможност, ще намериш ли на Лизи някоя по-хубава шапка? Червена или червено-черна, за предпочитане с пера. Лизи ще изпадне в див възторг.
Ние, осъдените души в Глостърската тъмница, малко по малко се превърнахме в едно голямо семейство. Виж, изобщо не можем да се радваме на истинските си семейства. След като ни осъдят — в случай че върлуващите тук болести не ни пратят на оня свят, — ставаме много сплотени. Тъмничарите също са си чешити, още повече че градчето е малко. Мама Хъбард — така викаме на главния надзирател, се справя добре, много оправен е. Тъй като държавата му отпуска по трийсет пенита седмично на затворник, който работи, тук се трудят и жените — отглеждат зеленчуци, добитък и кокошки, кърпят и перат. Ако не работи, на затворник, тикнат зад решетките за углавно престъпление, му се полагат някакви си четиринайсет пенита, толкова се падат и на длъжниците в другото отделение на нашия затвор. Що за правосъдна система е нашата, щом хвърля в зандана човек, който дължи по-малко и от една лира стерлинга, и го оставя да гние зад решетките само защото няма пари да си върне дълга? Благодарение на жените се храним много добре и излизаме почти без пари на Мама Хъбард. Неговите десет лири стерлинги годишно всъщност са си сто дори и той да се поохарчи малко за подопечните си.
Трябва да вървя. Дори уважението, с което се ползвам тук, не ми дава правото да държа масата цял следобед. Това, Джем, е най-странното. Кой знае защо (може би защото ме мислят за луд), забелязвам, че — поради липса на по-подходяща дума — тук съм на голяма почит. Пиши ми от време на време, много те моля.“
