През март 1784 година беше направен трети опит да се прехвърлят престъпници в Америка. Този път те бяха натоварени на кораба „Меркурий“, който трябваше да ги откара в Джорджия, но подобно на останалите току-що обединили се дванайсет щата, и Джорджия бе заявила най-категорично на Англия, че не й ще престъпниците. С общо сто седемдесет и девет мъже, жени и деца на борда „Меркурий“ трябваше да поеме от Лондон. Изселваните се вдигнаха на бунт още край Девън и при Торбей платноходът бе принуден да спре, без да сваля платната. Някои престъпници бяха заловени още на борда, повечето успяха да се измъкнат, в крайна сметка обаче бяха хванати общо сто и осем от бегълците, някои чак в Бристъл. Мнозина бяха осъдени на смърт чрез обесване, ала само двамина увиснаха на въжето. Политическият климат се променяше.
През януари 1785 година „Избавление“ направи последния такъв хаотичен опит да пооблекчи положението в претъпканите до пръсване затвори. Корабът откара престъпниците в екваториална Африка, където ги стовари на брега без тъмничари, без надзор и храна. Клетниците измрели като мухи в страшни мъки и африканският експеримент така и не беше повторен. Както личеше, занапред държавата трябваше да се отървава от осъдените на заточение така, че да не разбунва духовете. Притиснато между Джон Хауард и Джереми Бентам, ратуващи за реформи по затворите, между квакерите размирници, обявили се срещу робството и завладяването на Африка като цяло, и между две нови имена — Томас Кларксън и Уилям Уилбърфорс, появили се на небосклона, новоизлюпеното правителство на господин Уилям Пит младши сметна за излишно да подклажда страстите на различните поборници за обновление на обществото. Особено пък при положение че думата на Бентам и на Уилбърфорс тежеше сред вигите в Уестминстър. И бездруго положението беше доста напечено покрай допълнителните данъци, неизбежни заради стопанския застой. Господин Уилям Пит младши си приличаше по едно с осъдения на изселване Ричард Морган: беше решил да прави, да струва, но да оцелее още доста години. Междувременно Джереми Бентам си издейства разрешение да подобри с каквото може плановете за нов затвор в Глостър, а лорд Сидни от Вътрешното министерство получи указания да намери къде да дява огромните излишъци от осъдени престъпници в Англия.
Във все още необновения пренаселен Глостърски затвор върлуваха какви ли не болести.
На 5 април Уили Инсел, по прякор Ревльото, който продължаваше да си реве, бе пуснат на свобода като невинен. Същия ден адвокатът господин Джеймс Хайд изпрати на лорд Сидни смирената молба за преразглеждане на присъдата на Ричард Морган, придружена от писмо от господин Джон Фишър, главен началник на Акцизното управление в Бристъл. На 15 април изключително оправният и неуморен господин Евън Нипиън, секретар на лорд Сидни, я препрати в кантората на сър Джеймс Еър на Бедфорд Роу — тъкмо съдията, председателствал съдебното заседание, гледало делото на Морган, трябваше да прегледа молбата и да даде становище пред лорд Сидни дали Ричард Морган заслужава или не заслужава да бъде помилван от краля. Молбата за обжалване на присъдата наистина бе придвижена твърде бързо, при положение че делото бе гледано в съда едва на двайсет и трети март. Ала ето че тук, на Бедфорд Роу, смирената молба на Ричард Морган потъна като капка в морето — съдията сър Джеймс Еър бе толкова зает, че не му беше до молби, били те смирени или не.
В края на юли се получи писмо от господин Джем Тисълтуейт, изчезнал от жилището си и от лондонската сцена горе-долу по същото време, както и Уилям Хенри. Ричард взе писмото от Мама Хъбард и усети как сърцето му се свива. Нямаше как, писмото със сигурност щеше да отвори старата рана, която той съвсем съзнателно бе погребал дълбоко в себе си, откак се бе озовал в зандана „Нюгейт“ в Бристъл. Онова, което не съзнаваше, бе, че тъкмо защото си е наложил да не мисли за Уилям Хенри, у него се е появила решимостта да оцелее на всяка цена, тласнала го да изпълнява странните обреди, които си бе наложил — обредите на пречистване, с които се открояваше сред събратята си по съдба и заради които го смятаха ту за недосегаем, ту за луд. Защо всъщност искаше Ричард да издържи и да преживее тези седем години, без да се поддава на болестите и несретите? За да продължи да издирва Уилям Хенри, мисълта за когото бе погребал дълбоко в себе си.
