През август братовчедът Джеймс — аптекарят, дойде на свиждане на Ричард, натоварен с нов филтър от шуплест камък, още дрехи и парчета плат, лекарства, книги.
— Но стария филтър не го изхвърляй, Ричард, не виждам признаци да е потъмнял. Колкото повече филтри имаш, толкова по-добре, нося ти и дебел чувал, в който да държиш резервните. Водата в Глостър е по-чиста, отколкото в Бристъл, по-пивка е дори от водата в епископската чешма при Кладенеца на Джейкъб.
Братовчедът се притесняваше, говореше колкото да се намира на приказки, избягваше да поглежда Ричард в очите.
— Нямаше нужда да биеш толкова път в тоя пек — укори го меко Ричард. — Хайде, изплюй камъчето, казвай лошата новина!
— Най-сетне получихме вест от господин Хайд от Чансъри Лейн. Сър Джеймс Еър е разгледал молбата ти за помилване, която си отправил към краля — сторил го е на девети миналия месец, поне оттогава е писмото му до лорд Сидни. Той отказва да те помилва, Ричард, при това най-категорично. Изобщо не се съмнявал, че си влязъл в съзаклятие с оная жена, за да ограбиш Сийли Тревилиън. Въпреки че от нея и досега — ни вест, ни кост.
— Свидетелката, която не се яви пред съда, но която предреши хода на делото! Да опустее дано! — изсумтя ядно Ричард. — Не беше на делото, но всички й повярваха.
— Така е, какво да се прави, клети ми приятелю. Изчерпахме всички възможности. Но ти пак ще си получиш наградата. Няма как да ти я отнемат, понеже не е свързана с престъплението, заради което си осъден. Знам, намира ти се някоя и друга гвинея, ала следващия път, когато дойда, ще ти донеса нов сандък с двойно дъно, но не отдолу, а откъм дългата страна — доколкото разбрах, проверявали най-често дъното и капака, но не и страните. Та в двойното дъно ще има златни монети, увити в марля, та да не тракат, ако някой разклати сандъка или почука по него.
Ричард го хвана и за двете ръце и ги стисна.
— Повтарям се, но просто не знам как да ти благодаря, братовчеде Джеймс. Какво щях да правя без тебе?
— Е, щеше да бъдеш по-мръсен, Ричард, любов моя — подметна Лизи Лок, след като братовчедът Джеймс си тръгна. — Ах, тоя твой аптекар! Мъкне ти какви ли не филтри за вода, сапуни, мазила и другите му там джунджурии за попските ти салтанати. Приличаш ми на поп по време на служба.
— Да бе, голям чистофайник е нашият скотоложец — ухили се и Бил Уайтинг. — Не е нужно, Ричард, любов моя — я ни погледни нас, останалите!
— Понеже, Бил, стана дума за скотоложство, завчера те видях да се навърташ край овчиците ми — намеси се и Бети Мейсън, на която Мама Хъбард беше възложил да се грижи за стадо овце. — Няма да ми закачаш животинките, чу ли!
— И аз душа нося, бе, жена! Тук няма на кого да хвърля око освен на Джими и на Ричард любов моя. Но те не искат и да чуят. А, между другото, подразбрах, че мъкнахме камъните за тоя, що духа — Мама Хъбард разправя, че новият затвор трябвало да бъде в съвсем друг вид.
— И аз подочух нещо такова — потвърди Ричард, докато топеше със залък клисав хляб остатъците от чорбата по чинията си.
Джими Прайс въздъхна тежко.
— Приличаме досущ на онзи ненормалник, дето тикал камъка навръх планината, а той отново се търкулвал долу. Божичко, бъхтим като волове, поне да имаше някакъв смисъл! — Той хвърли едно око към Айк Роджърс, сгърбил се в другия край на масата, до която старият отряд, както се наричаха ветераните тук, не пускаше да припари никой от новодошлите.
— Трябва да се храниш, Айк! Инак Ричард любов моя ще излапа и твоята супа, я каква паст е отворил! Не съм забелязал другите петима, осъдени на смърт, да не се хранят и да седят, увесили нос като теб. Хапни, Айк, хапни! Няма да те обесят, от мен да го знаеш!
Айк не отвърна нищо — вече не се правеше на пръв бабаит и тарикат. Разбойниците минаваха за аристократите сред престъпниците, Айк обаче явно не можеше да се примири с участта си и да се прави на голям непукист като другите петима в неговото положение.
Ричард отиде при него, седна на пейката и го прегърна през раменете.
— Храни се, Айк — подкани бодро.
— Не ми се яде.
— Джими е прав. Няма да те обесят. Вече повече от две години не са бесили човек в Глостър, макар и мнозина да са били осъдени на смърт чрез обесване. Мама Хъбард има нужда от нас — да му работим, кажи-речи, без пари, за някакви си два шилинга и шест пенита седмично. Работниците в Глостър не се цанят за по-малко от дванайсет шилинга.
— Не ми се мре! Не ми се мре!
— Няма да умреш, Айк. Хайде сега, огреби си чорбата.
— Какво го прихваща тоя Айк, седи умърлушен, сякаш са му потънали гемиите! А инак стъпва напето с ботушите за езда, все едно е на токове. Майко мила, краката му сигурно вонят! Не си изува ботушите и докато спи, Ричард любов моя — рече Бил Уайтинг на другия ден, докато мъкнеха камъните. — Но увисне ли той на бесилото, и с мен е свършено. Не е честно, нали? Награбил е стока; за пет хиляди лири стерлинги, докато аз — какво, взел съм някаква овчица за десет шилинга. — Държеше се храбро, сега обаче и той внезапно се предаде. — Какво да се прави, съдба! Да си рече човек, че котка ми е минала път — прихна Уайтинг.
