„Ричард,
Току-що получих писмо от баща ти и ужасната новина наистина ме извади от релси. Докато съм си допивал буренцето с рома, очевидно съм решил, че съм ти писал, за да те известя, че смятам да забягна, но писмото или изобщо не е било написано, или се е изгубило. От миналия юни се губя в странство. Италия ме зовеше и аз се завтекох към славните й обятия. Ние с теб пак извадихме късмет, понеже, след като преди някаква си седмица се прибрах, успях отново да наема старата квартира, така че писъмцето на баща ти достигна до мен.
Открай време съм знаел, че животът ти няма да протече както смяташе ти — помниш ли? Веднъж ми каза: «Роден съм в Бристъл, пак в Бристъл ще си умра.» Още докато го изричаше, гушнал Уилям Хенри върху коляното си, разбрах, че това няма да го бъде. Страхувах се за теб. И макар да съм неспособен на обич, теб обичах и преди, и сега. Не знам как и защо, но у теб съзирам нещо, за което ти и не подозираш.
За Уилям Хенри ще ти кажа едно: никога не ще го намериш. Той не бе създаден за тая земя, но където и да е сега, Ричард, знай, че е щастлив и в мир със себе си. Истински добродетелните няма какво да търсят тук, понеже не ще научат нищо. И дори безбожници като мен вярват, че понякога тези неща се случват, защото, ако ги няма, в бъдеще ще стане още по-лошо. Радвай се за Уилям Хенри.“
Ричард остави писмото — не виждаше нищо от сълзите, с които очите му се бяха напълнили и които той така и не бе пролял досега. Другите затворници в общото помещение, дори Лизи Лок, даже не опитаха да идат при него, оставиха го да седи часове наред върху сандъка и да плаче горчиво. Колко странно, тъкмо Джем Тисълтуейт сякаш бе срутил бента и беше отприщил мъката, изляла се най-сетне като неудържим бързей! Но за едно не беше прав — някой прекрасен ден Уилям Хенри все пак щеше да се върне, той не бе напуснал навеки белия свят.
Ричард не беше разговарял с никого, никой не бе разговарял с него, когато по обед на другия ден той отново взе писмото.
