— Имам новини — оповести Ричард, след като остави писмото.
— Така ли? — възкликна Лизи и продължи да кърпи безгрижно.
Съдейки по спокойното лице на Ричард, беше решила, че новините няма да са лоши.
Иглата спря да се движи и Лизи се взря разнежена в „Ричард любов моя“ (това вече му беше станало прякор). Не знаеше нищичко за него — той не бе пожелал да сподели каквото и да било за себе си, ако не броим подробностите около престъплението. Дума да няма, Лизи си го обичаше, макар че за нищо на света не би преспала с него. Стореше ли го, знаеше, че ще се мъчи като грешен дявол и ще плати с дете, което смъртта ще й грабне.
Лизи си беше сложила новата шапка — същинско изумително произведение на изкуството от черна коприна и алени щраусови пера, което изобщо не се връзваше с обстановката. Ричард й я бе дал за Коледа, като се бе постарал да й обясни, че това е подарък не от него, а от един негов познат в Лондон — господин Джеймс Тисълтуейт. Памфлетист, който, както й бе съобщил Ричард, правел със силата на писаното слово за смях разните му отрепки политици, прелати и ония писарушки, държавните чиновници. Лизи веднага му повярва — беше си неука и който си вадеше хляба с това, че знае да чете и пише, бе за нея равен едва ли не на самия Господ Бог.
Затова и сега, без да спира да върти безгрижно иглата и да замрежва дупката в един от чорапите на Мама Хъбард, тя попита донякъде заинтригувано:
— Така ли?
— Моят приятел, памфлетистът в Лондон, твърди, че всички, осъдени на заточение в Африка, ще бъдат преместени от тъмниците в провинцията на плаващите затвори в Темза. Всъщност само мъжете. Не казва какво ще стане с жените.
Както никога, общото помещение не беше пренаселено, скарлатината беше отнесла на онзи свят мнозина, тая година дори нямаше да има съдебни заседания по Архангеловден — бяха ги изместили за януари 1786 година и съдът щеше да заседава по Богоявление, стига да се съберяха достатъчно дела за гледане.
Затова и вестта, съобщена от Ричард, бе чута от двайсетина души, които застинаха като попарени. Старият отряд на ветераните малко по малко се окопити — всички насочиха вниманието си към Ричард любов моя и извърнали глави, се вторачиха в него.
— Защо? — попита Бил Уайтинг.
— Някъде по белия свят, и аз не знам точно къде, има място, наречено Ботанически залив. Ще ни изселят там и вероятно ще потеглим от Лондон, затова и ще ни прехвърлят в столицата, а не в Портсмут или Плимут. Само мъжете. Въпреки че, доколкото разбрах, ще има и осъдени жени, които ще бъдат заточени в Ботаническия залив.
Бес Паркър се притисна до пребледнелия като платно Нед Пю и се разрида горчиво.
— Нед! Ами сега! Ще ни разделят!
Никой не знаеше как да я утеши, затова всички предпочетоха да не обърнат внимание на думите й.
— Ботаническият залив в Африка ли е? — поинтересува се Джими Прайс колкото да наруши мълчанието.
— По всичко личи, че не — отвърна Ричард. — Намира се по-далеч от Африка и Америка. Някъде в Източния океан.
— В Източна Индия — свъси се Айк Роджърс. — При диваците.
— Не, не е в Източна Индия, макар че явно е някъде наблизо. На юг, много на юг, открит е наскоро от някой си капитан Кук. Според Джем било райско кътче, така че, да се надяваме, няма да е много ужасно. — Той се опита да си спомни някое географско име, по което да ги насочи. — Тоя Ботанически залив сигурно се пада на пътя за Отахеити. Кук се е бил отправил натам.
— Къде е това Отахеити? — попита Бети Мейсън и тя сломена като Бес — тъмничарят Джони при всички положения нямаше да ходи в никакъв Ботанически залив.
— Не знам — призна си Ричард.
На другия ден — беше първият от новата 1786 година, затворниците с влезли в сила присъди и от двата пола бяха отведени в параклиса на тъмницата, където завариха Мама Хъбард, Евънс и трима мъже, които от време на време придружаваха загадъчните лондончани, идващи да огледат строежа. Джон Нибет беше шериф46 на Глостър, другите двама: Джон Джефрис и Чарлс Коул, се радваха на гръмката титла съдии — шерифи47.
За говорител на тримата беше излъчен Нибет.
— Град Глостър в графство Глостършир бе известен от Министерството на вътрешните работи и от неговия министър — лорд Сидни, че неколцина затворници, държани в тъмницата с присъди за изселване в Африка, ще бъдат прехвърлени не в Африка, а на друго място — ревна той.
— Дори не си пое въздух — изшушука Джими.
Нибет продължи — явно не се нуждаеше да си поема въздух.
— В изпълнение на това град Глостър в графство Глостършир бе уведомен от гореспоменатото Министерство на вътрешните работи, че е натоварено със задачата да събере всички мъже от Бристъл, Монмът и Уилтшир, които подлежат на изселване. След като бъдат доведени тук, към тях ще се присъединят и следните затворници, които вече излежават присъди в Глостърската тъмница: Джоузеф Лонг, Ричард Морган, Джеймс Прайс, Едуард Пю, Айзак Роджърс и Уилям Уайтинг. Сетне цялата група ще бъде откарана в Лондон и Улидж, където да чака по-нататъшните разпореждания на краля.
