В Кейптаун обаче животът не бе изтъкан от мечти. Еснафите холандци, които се разпореждаха в града (където се бяха заселили и доста англичани, натоварени да отстояват интересите на достопочтената Източноиндийска компания), потриваха доволно ръце при мисълта за тлъстите печалби и седмици наред се пазаряха за храните, които трябваше да доставят на флотилията. Бил ги налегнал глад, две години подред реколтата била лоша, добитъкът не достигал и така нататък — до припадък. Губернаторът Филип ходеше от среща на среща, без да губи търпение — съзнаваше, че го разиграват колкото да надуят цените. Не беше и очаквал друго в Кейптаун.
Вероятно съзнаваше по-добре от някои свои подчинени, че тъкмо тези дълги престои по пристанищата крепят каторжниците, а и морските пехотинци. Тъкмо той бе уредил да им донесат портокалите, прясното месо и хляб, зеленчуците. Ако не броим риболовните кораби, чийто екипаж слизаше да се поразтуши на всяко пристанище, изпречило се на пътя му, светът на мореплаването не бе устроен така, че стотици хора да кръстосват цяла година надлъж и нашир моретата. Затова и по време на дългите престои по пристанищата губернаторът Филип оставяше каторжниците и пехотинците да се посъвземат и да възстановят силите си с прилична храна, та да издържат следващия преход, нещо, което те сами съзнаваха.
Капитан Дънкан Синклер се изпокара жестоко с пълномощника на основния доставчик — господин Закарая Кларк, и отказа първата доставка от прясно опечен хляб — бил тричав. Нямаше кога глава да вдигне от работа: товареше на кораба всичките животни, които можеха да се вместят, главно овце и прасета, половината от които държавни, поръчани и платени от правителството за Ботаническия залив. На „Александър“ бяха качени и ярки, патици, гъски и пуйки, ютът заприлича на селски двор, както и онова, което бе останало от квартердека — сега от своята кабина Синклер виждаше само рунтави задници. Под долните нарове в затвора бяха наслагани бали сено и чували фураж, така че почти не остана място за кофите и за вещите, които затворниците бяха свалили от койките, та да спят по-нашироко. В суматохата крадците се развихриха, но не беше кой знае колко трудно депутация от неколцина души да обиколи всички с чевръсти пръсти, за да върне изчезналото имущество. Крадяха се предимно скътана храна и ром, спазарен тихомълком от сержант Найт, който бе натопен заради алъш-вериша от един редник пехотинец и сега бе загазил не на шега. След толкова много месеци в открито море пак се намираха такива, които бяха готови и да убият заради ром.
Никой от бразилските папагали не бе оцелял, затова пък Уолас, шотландският териер, и женският булдог София на лейтенант Джон Джонстън продължаваха да се радват на живота. София чакаше кученца — очевидно от Уолас (Шарп не можеше да се начуди, това му се струваше до немай-къде забавно), и всички на кораба си умираха от нетърпение да видят какво потомство ще се пръкне. Домочадието на котарака Родни се бе поразредило, понеже някои котенца бяха подарени на другите кораби, но и котаракът, и неговата другарка съвсем се бяха угоили.
Когато в края на първата седмица от ноември започнаха да пристигат хранителните запаси за из път, капитан Синклер нареди на екипажа да почисти от мидички и водорасли корпуса на кораба там, където той не бе обкован с мед. Вдъхновен от тази кипяща дейност, корабният лекар Балмейн се разпореди за поредното обеззаразяване, търкане и белосване в помещенията за екипажа и пехотинците и в затвора. Главата му бе пълна с впечатленията от приказните излети извън града, в подножието на планината, което беше осеяно с екзотични храсти и шубраци, окичени с невероятни разточителни пролетни цветове — чудо невиждано! Много от тях наподобяваха астраганени калпаци в меки багри, обточени с огромни венчелистчета.
— Знаех си аз, че съм забравил да помоля нещо господин Донован! — възкликна Ричард, както размахваше четката. — Когато иде в Кейптаун, да каже на продавачите на негасена вар, че нашият корабен лекар няма право да купува и грамче от нея!
На дванайсети ноември флотилията напусна задръстеното с кораби пристанище точно когато в него навлизаше американски търговски платноход, поел от Бостън. Моряците се бяха струпали и гледаха в захлас, никога досега не бяха виждали такова масово преселение. Флотилията бе останала в пристанището трийсет дни и всички кораби бяха натоварени до пръсване. Каторжничките бяха преместени на „Дружба“, та да направят място за овцете и за няколкото глави едър рогат добитък, „Лейди Пенрин“ отплава с жребец, две кобили и едно жребче за губернатора, по другите кораби също имаше коне и крави, както и овце, свине и домашни птици, така че проблемът с водата отново заплашваше да стане неразрешим. Конете бяха настанени най-внимателно — те не биваше да лягат на пода или да се движат на повече от четири-пет сантиметра в която и да е посока, инак щяха да умрат. За едрия рогат добитък също бяха положени огромни грижи, та да им е удобно на кравичките по време на пътуването.
