Решението на губернатора си имаше и своите критици. Мнозина сред капитаните на кораби, флотските офицери и лекарите бяха на мнение, че ако изобщо е смятал да разделя флотилията, Филип е трябвало да го направи още в Рио де Жанейро. Но докато слушаше как Джонстън и Шарп вдигат пушилка, задето ще им се наложи да споделят и с други малкия си рай на квартердека. Ричард си помисли, че Артър Филип се е решил на тази стъпка от немай-къде. Губернаторът им трепереше като квачка и сигурно със свито сърце изоставяше някои от своите пиленца. Щеше да се изпопритесни до смърт, горкият. Но корабите, с които губернаторът смяташе да избърза напред, превозваха почти всички каторжници, които в Ботаническия залив щяха да запретнат ръкави, без да им пречи суматохата, създавана от жени и дечурлига — според Ричард първата група щеше да пристигне най-малко половин месец преди корабите под командването на Хънтър.
Каторжниците градинари, животновъди, дърводелци и секачи (възмутително малко на брой) бяха преместени на „Скарбъро“ и „Бдителност“, макар че на „Александър“ очевидно имаше повече място. Никой обаче не искаше да праща такива ценни хора в затвора на Кораба на смъртта. Затова пък квартердекът на „Александър“ беше пренаселен. Лейтенант Шортланд се прехвърли тук от „Фишбърн“ заедно с цяла камара какви ли не машинарии и джаджи, пълномощникът на главния доставчик Закарая Кларк бе изритан от „Скарбъро“ на „Александър“, когато майор Рос сложи ръка върху каютата му на „Скарбъро“, на „Александър“ се премести и лейтенант Джеймс Фързър, интендантът на морските пехотинци (и той ирландец, какъв ужас!). Уилям Астън Лонг съвсем естествено отказа да преотстъпи своето кътче от квартердека и се почна една!…
— Направо щях да си умра от смях — рече Донован на Ричард, докато двамата стояха на палубата и гледаха как голямата лодка снове напред-назад. — Двамата шотландци от флотата посрещат на нож новопоявилия се ирландец, в най-добрите си мигове Кларк е, меко казано, странна птица, а на Шортланд му е крив целият свят, задето се е озовал на кораба, където още от самото начало се е предвиждало да бъде. Шортланд младши се нанесе при татенцето си, а Балмейн е бесен, понеже се е наложило да изхвърли голяма част от сбирката си растения и животни, с която е задръстил цялата каюткомпания. А ние с господин Боунс сме доволни, че сме там, където сме били винаги — във фордека.
— Сигурно ще им хареса много, когато Уолас реши да повие на умряло срещу месечината в два полунощ.
— Това пак иди-дойди. София хърка доста гръмогласно и си е направила гнезденце върху койката на Закарая Кларк, а него го е страх да я махне оттам.
Раздялата се състоя сутринта на двайсет и пети ноември, насред гладкото като огледало море, почти при безветрие. След като всички се преместиха където имаше да се местят, губернаторът Филип напусна с лодка „Сириус“ под трите гръмки възгласа на всички, останали на кораба. Той отвърна със същото и на бърза ръка бе откаран на „Бдителност“ — от думите на Донован излизаше, че при благоприятни условия корабът е подвижен и бърз, но при дъжд и буря си е доста несигурен. Стражеви кораб с такелаж като на бриг.
В средата на следобеда „Бдителност“ вече беше потеглил, останалите три бързохода (както ги кръстиха), предвождани от „Александър“, също се отправиха на път. Най-странното в начинанието бе, че в мига, когато Филип се прехвърли на „Бдителност“, излезе хубав попътен вятър и Хънтър реши да подгони бързоходите. Така седемте по-мудни кораба се виждаха чак до сутринта, сетне хлътнаха зад хоризонта и накрая океанът погълна връхчетата на мачтите. При такова време „Бдителност“ с лекота отпраши напред — по заник слънце вече не се виждаше, а „Александър“, „Скарбъро“ и „Дружба“ плаваха плътно един до друг, на разстояние някакви си двеста метра.
Два дни по-късо отново започнаха принудителните престои и маневриране.
— Вече не вярвам, че тук изобщо ще намерим някога източния курс — рече Уил Конъли на Стивън Донован, чиято вахта тъкмо бе приключила и който бе излязъл при перилата, за да се опита да хване някоя рибка за обед.
— Ще го намерим, и още как — усмихна се едва доловимо четвъртият помощник-капитан. — Виждаш ли ги ей ония кафяви птички?
— Да. Приличат на бързолети.
— Казват се буревестници, понеже предвещават бури — истински щормове. Пък и денят е мазен.
— Как така мазен? — изуми се Тафи Едмъндс, пратен заедно с Бил Уайтинг да се грижи за овцете на квартердека — избор, породил голяма веселба в затвора, което обаче не притесни ни най-малко овчарите, и двамата селски момчета, достатъчно благоразумни, за да си го признават.
— Денят е хубав, нали така? — попита дяволито Донован.
— Да, много хубав. Грее слънце, не духа вятър.
