Ричард обаче не се утеши кой знае колко вероятно защото не бе изпълнил синовния си дълг — мислите му най-често го отнасяха при братовчеда Джеймс — аптекаря, а не при баща му.
Имаше едно нещо, което можеше да стори, за да помогне на Джон Пауър, и той го направи без всякакви угризения на съвестта: разгласи имената на доносниците от единия, та чак до другия край на помещението. Доносникът си е доносник, пак ще натопи някого. Щом „Скарбъро“ хвърлеше котва в Кейптаун, мълвата щеше да стигне и до него. И в Ботаническия залив всички каторжници щяха да бъдат наясно що за стока са Пейн и Менъл — тежко и горко им!
Корабният лекар Балмейн знаеше как да извади всички от мрачното настроение и потиснатост — пак ги пришпори да обеззаразяват, да палят барут, да търкат с четките и да варосват.
— Иде ми да направя две неща, Ричард — рече разпалено Бил Уайтинг. — Да го сграбча тоя никаквец Балмейн, да му подпаля барут под лицето, после да го намажа хубавичко с катранено масло, да го тръкна с металната четка и да го белосам. А другото е да си сменя тъпашкото име: Уайтинг61!
Кейптаун наистина беше красив, но изобщо не можеше да се мери с Рио де Жанейро — поне според каторжниците, обречени да гледат отдалеч. Рио де Жанейро не само бе изумителен като гледки, но и беше пълен с щастливи непринудени хора, с багри и живот. А бруленият от халите Кейптаун притежаваше някаква помръкнала, прашна привлекателност и пристанището му не гъмжеше от ордите весели търговски ладийки — дори и каторжниците да видеха някой чернокож, той не се усмихваше. Това вероятно бе отражение не на друго, а на суровите калвинисти холандци, които се разпореждаха тук. Много от сградите бяха боядисани в бяло (цвят, който не бе сред любимите на затворниците), а вътре в самия град почти нямаше дървета. Зад тясната крайбрежна долина се възправяше величествена планина с плоско, обрасло е храсталаци било, и онова, което пишеше в книгите за нея, се оказа вярно — по едно време над планината се спусна гъст бял облак, покрил я като с плащаница.
От Рио до тук бяха пътували трийсет и девет дни и пристигнаха на четиринайсети октомври, в разгара на тукашната пролет. Флотилията бе напуснала Портсмут преди сто петдесет и четири дни, или пет и половина месеца, корабите бяха изминали петнайсет хиляди километра, а тепърва им предстоеше дълъг път. Нито за миг не се бяха разделяли — губернаторът Артър Филип, който беше и командващ флотилията, не бе допуснал малкото му стадо да се пръсне.
За каторжниците престоят по пристанищата се свеждаше до палуби, които не се движат, и храна, която не мърда. Ден, след като пристигнаха, на кораба се появи прясно месо, а заедно с него и пресен, мек, страшно вкусен холандски хляб — да си оближеш пръстите, и зелени зеленчуци: зеле и някакви тъмнозелени тръпчиви листа. На каторжниците веднага им се отвори апетит и те се заеха с изключително важната задача да се повъзстановят, за да оцелеят през следващия, последен преход, който според мълвата бил най-малко осемстотин километра по-дълъг, отколкото пътя от Портсмут до Рио.
— Само две експедиции са минавали по тоя маршрут преди нас — рече угрижен Стивън Донован, докато убеждаваше Ричард да вземе малко масло, с което затворниците да си намажат хляба. — Холандецът Абел Тасман е оставил карти от своето пътуване, осъществено преди повече от век, освен с тях разполагаме, разбира се, с картите на капитан Кук и на неговия заместник-капитан Фюрно, стигнал при второто пътуване на Кук чак до дъното на света и до ледена земя. Никой обаче не е наясно с положението. Ето, поели сме с огромно множество, натоварено на единайсет кораба, и се опитваме от нос Добра надежда да стигнем до Нов Южен Уелс. Дали Нов Южен Уелс е част от земя, която холандците наричат Нова Холандия и която се пада на три хиляди и двеста километра западно от там? Кук не е бил сигурен, понеже така и не е видял южен бряг, който да ги свързва. Най-многото, което те с Фюрно са направили, е да докажат, че заливът Ван Димен не е част от Тасмания, както си е мислел Тасман, а е най-южната точка на Нов Южен Уелс, крайбрежна ивица, разположена на три хиляди и двеста километра северно от Ван Димен. Дори Великата Южна земя да съществува, никой мореплавател не я е обиколил от край до край с кораба си. А ако съществува, площта й би трябвало да е седемдесет и осем милиона квадратни километра, по-голяма от площта и на Европа.
Сърцето на Ричард биеше като обезумяло.
— От думите ви подразбирам, че нямаме лоцман.
— Общо взето, така е. Осланяме се само на Тасман и Кук.
— Защо? Защото всички мореплаватели са навлизали в Тихия океан, като са заобикаляли нос Хорн ли?
