Два дни по-късно цялото море се превърна в кръв. Отпърво стреснатите, очаровани пътници на „Александър“ си помислиха, че това сигурно е кръвта на някой съсечен кит, после обаче си дадоха сметка, че колкото и огромен да е левиатанът, няма как да обагри водата, докъдето поглед стига. Поредната загадка на морските дълбини, която те така и нямаше да разбулят.
— Чак сега разбирам защо ви тегли да обикаляте по чужди земи — каза Ричард на Донован. — Никога не ме е обземало желание да стигам по-далеч от Бат, понеже това бе моят малък, познат свят. Няма как, израстваме на мястото, където сме се родили, именно в този тесен познат свят. И ако се отдалечим от него, се случва като някои долу в затвора да умрем не за друго, а защото се чувстваме несигурни. Родното, познато място е много важно за човека. Беше важно и за мен и може би продължава да бъде.
— Това си е съвсем естествено, Ричард. Аз си нямам такова място може би защото съм бил беден или защото съм изгарял от желание да се махна от Белфаст, от всичко, което ми е отнемало свободата и ми е връзвало ръцете.
— В училище за бедни ли сте ходили?
— А, не. Един добър човек ме взе под крилото си и ме изучи на четмо и писмо. Каза ми — и се оказа прав, — че грамотността ще ми проправи пътя към по-добър живот, докато пиенето не води доникъде.
Донован се усмихна, разнежен от спомена, но Ричард не искаше да задълбават в темата, затова я смени.
— Защо морето стана на кръв? Виждали ли сте досега такова чудо?
— Не, но съм чувал за него. Моряците са си суеверни, ще се убедиш, че повечето приемат това като знамение за погибел, като знак на гнева Божи, като поличба за нещастие. Но лично аз го смятам за нещо, естествено като любенето. — Донован вдигна многозначително вежди и се усмихна, развеселен, че Ричард се е притеснил — знаеше прекрасно, че той мрази да го наричат моралист именно защото дълбоко в себе си си беше именно такъв. — Възможно е някакъв мощен гърч на морското дъно да е изтласкал червена пръст, не е изключено и така наречената кръв всъщност да са мънички червени морски същества.
Връхлитаха ги още и още бури, все страховити. По време на незабравим шквал „Александър“ претърпя единственото бедствие през това пътуване — марселът на предната рейка се свлече върху въжетата, което означаваше, че късите вериги, придържащи дървената рейка към мачтата, се откачиха и платното увисна. „Скарбъро“ и „Дружба“ издърпаха марселите на гротмачтата и фокмачтата, да не паднат напред, и изчакаха, докато платното бъде прибрано — тънка работа, — а въжетата — прихванати наново.
След това, точно в деня на лятното слънцестоене, заваля дъжд, а сетне — и обилен сняг, последван от градушка, едра като кокоши яйца. Овцете не усетиха нищо, но виж, свинете и хората доста се изнервиха от постоянното трополене. Радостите на лятото на четирийсет и един градуса южна ширина! На същите градуси, само че северна ширина, се падаха Ню Йорк в Америка и Саламанка в Испания, а там не валеше сняг точно по време на лятното слънцестоене! Явно да отидеш на дъното на света не означаваше само метафорично преобръщане. Според мнозина моряци, пехотинци и каторжници дъното очевидно беше много по-тежко, отколкото върха.
По Коледа трите кораба се намираха на четирийсет и два градуса южна ширина и въпреки лошото време поддържаха средна скорост от около двеста и шейсет километра на ден. Онзи ден, чак докато се мръкна, ги следваше най-огромният кит, който бяха виждали по време на пътуването. Беше сивосинкав на цвят и бе дълъг най-малко трийсетина метра. Явно им честитеше Коледата, понеже, стига да поискаше, щеше да направи на трески малката „Дружба“.
На Бъдни вечер в затвора цареше празнично настроение. Някъде в късния следобед им донесоха храната: грахова супа, подправена с осолено свинско, обичайната мръвка осолено говеждо и обичайният малък самун корав хляб. По случай на празника всички получиха и по четвъртинка чист ром от Рио, както и възможността да спечелят някое от кутретата на София. Кучката беше родила върху койката на Закаран Кларк пет здрави кученца, беше й бабувал корабният лекар Балмейн. Палетата бяха невероятни. Две приличаха на мопсове, други две — на териери, но с твърда козинка и издадена долна челюст, а едното направо беше одрало кожата на Уолас. Гордият приемен баща — лейтенант Шарп, предостави на Балмейн възможността сам да си избере кученце: той си хареса един от мопсовете. Същото стори и гордата приемна майка — лейтенант Джонстън. Така лейтенант Джон Шортланд и първият помощник-капитан Лонг нямаха друг избор, освен да се задоволят с палетата с издадена долна челюст.
Нещата се усложниха, когато лейтенант Фързър отказа да вземе кутрето, одрало кожата на Уолас, понеже му приличало на шотландец (макар че той не го каза на глас: така де, все пак си беше Бъдни вечер!).
— Какво да го правим? — попита Шарп.
— Дали да не го дадем на Есмералда и на неговия сътрапезник Кларк? — предложи Джонстън.
Всички на квартердека избухнаха в смях.
