Двамата с Уил намериха предостатъчно млади дръвчета със стволове с диаметър най-много десетина сантиметра. Бяха грозни в сравнение с бряста и кестена, но имаха едно достойнство — бяха израсли без ниски клони. Ричард се наведе, замахна с брадвичката и я стовари върху дънера.
— Майко мила! Дървото е твърдо като камък и пълно със сок — затюхка се той. — Трябва ни трион, Уил.
Но тъй като не разполагаха с трион, продължи да удря с брадвата — тъпа и калпава — нямаше да става за нищо, след като отсечаха трите греди и шестте подпори. Ричард реши вечерта да извади пилите и да я наточи. „Да му се не види и на доставчика — рече си ядосан, — пробутал ни е всички боклуци, които английските леярни не са могли да пласират.“ След като отсече и подкастри носещата греда, бе останал без дъх, виеше му се свят — подир толкова месеци на лишения и обездвижване не бе готов за усилна работа. Уил Конъли грабна брадвата и се запретна да сече второ младо дърво, но се оказа, че му спори още по-малко. Накрая все пак разполагаха с носеща греда и с двете разклонени в горния край основни подпори. Тъкмо подбираха четирите по-ниски дървета — за страничните подпори, когато Тафи и Джими се върнаха с втора брадвичка, с мотика и права лопата. Докато Ричард и Уил търсеха дървета, с които да съединят страничните подпори и да довършат скелета на колибата, Джими и Тафи се заеха да копаят дупки, където да забият колците. Нямаха с какво да измерят разстоянието, затова преброиха крачките от едната дупка до другата. Копаха, каквото копаха, и видяха, че на половин педя опират в скала.
Другите бяха намерили колкото щеш палми, лошото само бе, че клоните бяха много нависоко и нямаше как да ги достигнат от земята. Точно тогава на Неди му хрумна да се покатери на съседното дърво, да се надвеси опасно, да се вкопчи в клона и после да скочи, така че да го откърши само с тежестта си. По-старите, вече кафеникави клони падаха, виж, зелените бяха много жилави и не поддаваха.
— Намери Джими и се разменете — рече Неди на Джоуб Холистър. — Ти иди да копаеш. А слабичкият пъргав Джими ще свърши по-добра работа тук, на дърветата.
Момъкът дойде разтреперан — не бе свикнал да копае, работата беше тежичка.
— Страх ли те е от високото? — попита го Неди.
— Не.
— Ти си най-пъргавият и дребен сред нас. Ричард ни прати втората секира, втъкни я в колана си. Щом се покатериш на палмата, отсечи няколко клона, но един по един.
Слънцето клонеше към заник и това им помагаше донякъде да разберат къде точно се намират — на югозапад от мястото, където губернаторът вероятно щеше да вдигне къщата си, едно-две хранилища и големият кръгъл шатър, където лейтенант Фързър щеше да разположи интендантството. Бяха проявили благоразумие да си донесат копаните, канчетата и лъжиците, както и кофите. Ричард намери потока и възложи на Бил Уайтинг да извади филтрите от шуплест камък, а сетне да донесе и вода. Тук наглед беше чисто и безопасно за здравето, Ричард обаче не се доверяваше на нищо.
Най-зле от всички изглеждаше Бил Уайтинг. Лицето му, разбира се, отдавна не беше валчесто, сега под очите му обаче се виждаха и тъмни полумесеци. Клетият той, трепереше, все едно имаше треска. Но челото му беше студено. Просто бе изтощен до краен предел.
— Хайде, спираме — оповести Ричард и събра хората си. — Легнете на одеялата и си починете. А ти, Бил, не е зле да се поразходиш… знам, знам, не ти е до разходки. Въпреки това ще дойдеш с мен — да намерим интендантството. Хрумна ми нещо.
Лейтенант Джеймс Фързър се бе оплел като пиле в кълчища. Ричард и Бил се озоваха в пълно безредие.
— Трябват ви повече хора, драги ми господине — подхвана Ричард.
— Да не си предлагате услугите? — попита Фързър, който ги бе познал.
— Единият от нас — да отвърна Ричард и прегърна Уайтинг през раменете. — Свестен човек е, можете да му се доверите, не се е забърквал в никакви неприятности, откакто се запознах с него през осемдесет и пета в Глостърския затвор.
— Така, така, ти си тарторът на каторжниците от левите нарове в „Александър“, никой от вас не е създавал ядове. Казваш се Морган.
— Тъй вярно, лейтенант Фързър, казвам се Морган. Ще му намерите ли на Уайтинг някаква работа тук?
— Би могло и да се намери нещичко, стига да знае да чете и да пише.
— Знае, и още как!
Върнаха се в бивака с няколко самуна корав хляб, единственото, което успяха да им отпуснат от интендантството. Хлябът беше правен още в Кейптаун и бе пълен с гъгрица, но пак си беше храна.
— Вече имаме наш човек в интендантството — оповести Ричард, докато разпределяше оскъдните количества хляб. — Фързър ще вземе при себе си Бил, да му помага с осоленото месо. Но месо няма да получим, докато не свалят от кораба котлетата и гърнетата — от тук нататък ще си готвим сами.
Бил Уайтинг беше живнал. Щеше да работи на сенчица, колкото и задушно да беше в шатъра, нямаше да го карат да сече дървета и да отглежда зеленчуци, неща, с които, както изглеждаше, щяха да се занимават всички останали.
