На двайсет и осми януари слязоха на сушата сред страшна врява и бъркотия. Явно никой не знаеше какво да прави с каторжниците и къде да ги прати, затова и те стояха заедно с багажа, струпан край тях, за пръв път от близо година стъпили на твърда почва. А твърдата почва си беше ужасна! Клатеше се, мърдаше, постоянно се движеше и люшкаше. Също като другарите си, които по време на пътуването не бяха страдали особено от морската болест, през първия месец и половина, след като слязоха на брега, на Ричард непрекъснато му се гадеше. Едва сега той разбра защо на terra firma64 моряците ходят като пияни, с големи, широки крачки.
Не по-малко стъписани от каторжниците бяха и морските пехотинци, които сновяха напред-назад, докато някой дребен флотски шеф не дойдеше и не им посочеше накъде да вървят. Накрая Ричард и деветимата му спътници бяха пратени заедно с последните стотина каторжници на сравнително равно място откъм източната страна на залива, където да си направят бивак сред оскъдните дървета.
— Вдигнете колиба — махна напосоки вторият помощник-капитан Ралф Кларк, неописуемо щастлив, че вече е на сушата.
Хубаво, да вдигнат, но с какво, запита се Ричард, докато десетимата вървяха с несигурна стъпка през жълтата спаружена трева, осеяна тук-там с камъни, към мястото, което, доколкото той разбра, Кларк им бе посочил.
Не по-малко объркани от тях, и други каторжници — все от „Александър“, стояха на групички на същото място. „Как да ги сковем тия колиби? Нямаме брадви, триони, ножове, гвоздеи!“ После при тях дойде един пехотинец, който донесе десетина брадвички и пъхна едната в ръката на Тафи Едмъндс — той продължи да стои, хванал я с увиснали ръце, и да гледа безпомощно Ричард.
„Още нося отговорност за тях. Още са ми грижа Тафи Едмъндс, Джоуб Холистър, Джоуи Лонг, Джими Прайс, Бил Уайтинг, Неди Перът, Уил Конъли, Джони Крос и Били Ърл. Повечето селски момчета, мнозина неуки. Слава Богу, че Томи Краудър и Арън Дейвис се намериха с Боб Джоунс и Том Киднър от Бристъл — значи са достатъчно, за да напълнят една колиба, ако това изобщо е замисълът на шефовете. Нима никой си няма и престава какво се иска от нас? Надали в световната история е предприемана експедиция, подготвена по-зле от нашата. Цели девет месеца важните клечки си стояха на «Сириус» и, подозирам, не правеха друго, освен да пиянстват. Няма никакъв подход, ни следа от система. Трябваше да ни държат по корабите, докато поразчистят мястото и построят колиби, пък дори това да означава да махнат масите и пейките, за да отворят големите люкове на отсеците. Поне нощем. Морските пехотинци не изгарят от желание да се вживяват в ролята на надзиратели, готови са най-много да ни пазят в най-тесния смисъл на думата. Да сме си вдигнели колиба… Е, имаме ако не друго, поне една секира.“
— Някой знае ли да работи със секира? — попита той.
Всички знаели, но колкото да си насекат подпалките.
— А някой умее ли да прави колиба?
Никой, само били гледали как строят къщи от тухли, камъни, хоросан и греди. Явно в групата нямаше дюлгери.
— Вероятно най-напред трябва да набавим подпори за четирите краища и хоризонтална греда за покрива — отсъди след дълго мълчание Уил Конъли, нали по време на пътуването беше чел „Робинзон Крузо“. — Можем да направим стените и покрива от палмови клонки.
— Така си е, трябва ни носеща греда за покрива, но няма да минем и без още две подпори за стрехите — каза Ричард. — И така, тръгваме да търсим шест млади дръвчета с чеп в горния край, две трябва да са по-високи от останалите четири. Така ще имаме подпори. Ние с Уил ще опитаме да отсечем ей ония фиданки. А вие, Тафи и Джими, вървете да потърсите някой пехотинец — да ви даде още една брадвичка, може и секира или някой от големите ножове, които видяхме в Рио. Останалите намерете палми и се опитайте да откършите с ръце клоните.
— Бихме могли да избягаме — подметна замислен Джони Крос.
Ричард го изгледа така, сякаш му беше порасла втора глава.
— И като избягаме, къде ще отидем, Джони?
— В Ботаническия залив, при френските кораби.
— Те ще ни качат на борда точно толкова, колкото в Тенерифе холандците качиха Джони Пауър. Пък и как ще се доберем до Ботаническия залив? Нали ги видя туземците по брега? Тук мястото е малко по-хубаво, значи също има туземци. Нямаме и представа що за хора са — ами ако са човекоядци като диваците в Нова Зеландия? Надали ще посрещнат с отворени обятия стотиците натрапници, изтърсили им се като гръм от ясно небе.
— Защо? — попита Джоуи Лонг, който все не можеше да преглътне, че лейтенант Шорт още не му е дал Макгрегър.
— Постави се на мястото на коренните жители — отвърна търпеливо Ричард. — Какво ли си мислят? Заливът е прекрасен, има и поточе чиста вода, сигурно си го обичат. А ние им го превзехме. Пък и ни е наредено да не ги докосваме дори с пръст. Защо да дърпаме дявола за опашката и да ходим на място, където няма други англичани? Ще си стоим тук и ще си гледаме работата. А сега, ако обичате, направете каквото ви помолих.
