Впечатленията на Ричард от Ботаническия залив бяха, общо взето, същите, както на всички останали — и свободни граждани, и каторжници. Стъписващо място, ето какво гласеше всеобщата присъда. Никой, дори моряци като Донован, обиколили надлъж и шир белия свят, не бяха виждали място като това. Равно като тепсия, посърнало, песъчливо, мочурливо, безмилостно и неописуемо безрадостно. Според обитателите на затвора в „Александър“ то наподобяваше грамадни гробища.
Получи се заповед, че първото селище ще бъде построено не в Ботаническия залив, а в Порт Джаксън; приготвиха се да отплават, ала имаше насрещен вятър и вълнението отвъд тесния пясъчен нанос бе толкова силно, че се отказаха. После — чудо на чудесата! Към залива се зададоха два много големи кораба.
— Какво странно съвпадение, все едно двама селяци ирландци да се срещнат в съда на императрицата на всички руснаци! — отбеляза Донован, който делеше един далекоглед с капитан Синклер и господин Лонг.
— И със сигурност са английски — намеси се Джими Прайс.
— Не, френски. Според нас това е експедицията на граф Дьо Лаперуз. Платноходите са третостепенни, затова са и толкова големи. Излиза, че единият е „Компас“, а вторият — „Астролаб“. Макар че, мен ако питаш, ние сме ги изненадали повече, отколкото те нас. Лаперуз е поел от Франция през 1785 година, много преди да се е заговорило за нашето плаване. Освен ако не са научили някъде по пътя за експедицията ни. Преди година Лаперуз го отписаха, мислеха, че е загинал. А той къде бил!
На заранта опитаха повторно да се измъкнат от залива — все така безуспешно. Двата френски кораба вече не се виждаха, отнесени от ветровете на юг, навътре в морето. По залез-слънце „Бдителност“ успя да се измъкне от прибоя и се отправи на север, за да измине десетината километра до Порт Джаксън, а пиленцата на губернатора Филип останаха още една нощ в чистилището.
Югоизточният вятър, задухал на сутринта, пооблекчи положението и за френските кораби — „Компас“ и „Астролаб“ навлязоха в Ботаническия залив точно когато десетте платнохода от английската флотилия вдигнаха котва и се запътиха към опасните подстъпи. „Сириус“, „Александър“, „Скарбъро“, „Бороудейл“, „Фишбърн“, „Златната дъбрава“ и „Лейди Пенрин“ се измъкнаха благополучно. После „Дружба“ — не му вървеше на тоя кораб, и туйто — се доближи опасно до скалите и се блъсна в „Принцът на Уелс“. Остана без бушприт и сякаш това бе малко, взе, че закачи кърмата на „Шарлот“, който се лиши от всичките си декоративни балкончета и насмалко да заседне. Цялата тая суматоха предизвика голяма веселба на „Александър“, опънал платната, та да се възползва от югоизточния вятър. Беше ясно, денят беше горещ, от левия борд се откриваше великолепна гледка. Жълтите, огънати като подкова плажове, обточени с белите зайчета на прибоя, се редуваха с червеникаво-жълти канари, които с всеки изминат километър ставаха все по-високи. Изобилие от дървета, някак по-зелени от дърветата в далечината, при Ботаническия залив, и пушекът от много огньове, извил се в небето на запад. Сетне изникнаха два страховити сто и двайсет метрови бастиона с отвор между тях, широк към километър и половина. „Александър“ се понаклони и навлезе в тази страна на чудесата.
— Е, това вече е друго! — възкликна Неди Перът.
— Ако Бристъл си имаше такъв залив, той щеше да е най-големият в Европа — обади се и Арън Дейвис. — В него ще се поберат хиляда линейни кораба и ветрищата изобщо няма да ги брулят.
Ричард не каза нищо, макар че му бе поолекнало на сърцето.
С тия дървета поне имаше някаква зеленинка — бяха високи и много на брой и бяха обвити в лека синкава мараня. Но си бяха доста чудати! Уж бяха с дебел ствол, а листата им бяха съвсем оскъдни и наподобяваха раздрани байраци. От север и от юг заливът беше обточен с малки пясъчни плажове, където нямаше никакво вълнение, макар че носовете по-навътре бяха ниски, с изключение на един точно срещу входа — огромна урва. Подминаха и нея, продължиха на юг и в едно заливче на десетина километра откриха „Бдителност“. Нямаше нужда от котви, поне в началото. Един по един корабите навлязоха бавно и бяха прихванати с въжетата направо за дърветата по брега, толкова дълбока беше водата. Спокойна, без ни една вълничка, съвсем бистра, каквато може да е водата само в океана, и гъмжаща от дребни рибки.
Слънцето бе залязло сред бушуваща алена стихия, която според моряците вещаела, че утре времето ще е хубаво. Мръкна се и както винаги, щом настанеше суматоха, никой не се сети да нахрани каторжниците на „Александър“.
Ричард не сподели мислите си с никого. Съзнаваше, че дори Уил Конъли, най-начетеният и грамотният сред неколцината му другари, е прекалено простодушен, за да му се довери, както се доверяваше на Стивън Донован. А онова, което се въртеше в главата му, бе, че Порт Джаксън може и да е ненагледно красив, но в никакъв случай не е райско кътче.
