На петнайсети януари с триста мъки вече се бяха добрали на север до трийсет и шестия градус южна ширина, а по пладне видяха Камилския нос, наречен така от капитан Кук заради приликата с едногърбата камила — този кораб на пустинята.
— Остават ни някакви си двеста и четирийсет километра — рече Донован, който току-що идваше от вахта и се готвеше да полови риба.
Уил Конъли въздъхна — макар и облачно, беше толкова горещо, че не му беше до четене, и затова той също бе предпочел да лови риба.
— Вече имам чувството, господин Донован — каза Уил, — че така и няма да стигнем до тоя Ботанически залив. От Бъдни вечер досега са умрели четирима души и всички ние долу знаем от какво. Не от треска или от дизентерия. А просто от отчаяние, от мъка по дома, от безнадеждност. В тоя проклет кораб сме повече от година — качихме се на него на шести януари миналата година. Миналата година! Колко странно звучи. Та според мен тия хора си отидоха, понеже бяха прекрачили вододела, бяха изгубили надежда, че все ще дойде денят, когато ще слязат от ужасния кораб. Казвате, двеста и четирийсет километра. Биха могли да са и десет хиляди. Ако има нещо, което научихме през тази година, е, че краят на света е много, много далеч от дома.
Донован стисна устни и примига бързо.
— Ще изминем и тия километри — каза накрая той, загледан във въдицата и парченцето корк, прикрепено към нея. — Капитан Кук е предупредил за насрещното течение, но ние все пак напредваме. Трябва ни само добър попътен вятър откъм югоизток. Няма страшно, и той ще излезе. Предстои промяна. Първо ще има буря, после ще задуха откъм югоизток. Точно така, прав съм.
Спираха и маневрираха, спираха и маневрираха. Тюлените вече ги нямаше, на тяхно място бяха дошли хиляди делфини. Сетне, след задушен зноен ден, небесата сякаш се продъниха. Червените светкавици, яростни и ослепителни, каквито англичаните дори не си бяха представяли, че съществуват, обагриха облаците, по-черни и от пушека в Бристъл, отекнаха оглушителни гръмотевици, заваля като из ведро, дъждът се застича на стена, право надолу въпреки ураганния северозападен вятър. Един час преди полунощ представлението най-неочаквано приключи. От югоизток излезе хубав попътен бриз, който духа достатъчно дълго, та отпред да изникнат бели зъбери, дървета, жълти зъбери, дървета, извити като подкова плажове със златист пясък и ниските нащърбени челюсти на Ботаническия залив.
В девет сутринта на деветнайсети януари 1788 година „Александър“ поведе двата други кораба между нос Соландър и нос Банкс и навлезе в широк, почти незащитен залив. На всеки нос стояха петдесетина — шейсетина голи чернокожи мъже, които ръкомахаха, а в пазвите на надиплената от вълничките стоманено-сива вода се беше сгушил „Бдителност“. Беше ги изпреварил с един-единствен ден.
За двеста петдесет и един дена, което правеше около девет месеца, „Александър“ беше изминал двайсет и пет хиляди и шестстотин километра. От тези дни шейсет и осем корабът беше прекарал по пристанищата и сто осемдесет и три — в открито море. При заминаването му на борда бе имало двеста двайсет и петима каторжници, от тях пристигнаха само сто седемдесет и седем.
Спуснаха котвите, лейтенант Шортланд отиде с лодката на „Бдителност“, за да се види с губернатора Филип, а Ричард стоя дълго сам на перилата, загледан в мястото, където според обсъден в Парламента кралски указ той бе заточен до двайсет и трети март 1792 година. Още цели четири години. В Южния Атлантически океан, между Рио де Жанейро и Кейптаун, беше навършил трийсет и девет години.
Земята, която гледаше, беше равна по брега, хълмиста във вътрешността, на север и на юг, и представляваше тъжна, умърлушена гледка в синьо, кафяво, бозаво и сиво. Посърнала, без жизнени сокове.
— Какво виждаш, Ричард? — попита го Стивън Донован.
Ричард го погледна с премрежени от сълзи очи.
— Не виждам нито рай, нито ад. Това тук е чистилище. Където отиват всички изгубени души — отвърна той.
През следващите няколко дена не се случи почти нищо, ако не броим това, че най-изненадващо малко подир бързоходите пристигнаха и седемте бавни кораба. Бяха използвали, кажи-речи, същите ветрове и бяха следвали трите бързи платнохода едва ли не по петите, така че се бяха озовали в същите бури и урагани. Сега всички кораби се поклащаха в неспокойната вода — бяха хвърлили котва, но не се бяха разтоварили, така че по перилата им се тълпяха хора и който имаше далекоглед, наблюдаваше как пехотинците слизат на групички на сушата заедно с някои от флотските офицери и шепа каторжници, а също многобройните туземци. На брега обаче като че не ставаше нищо важно. Плъзна мълва, че губернаторът не смятал Ботаническия залив за подходящ за такъв важен експеримент и бил отишъл с една от лодките до съседния Порт Джаксън, който капитан Кук бил отбелязал върху картите си, макар и да не бил навлизал в него.
