— Щом лейтенант Фързър се установи, ще ни отпуснат наведнъж дажбите за цяла седмица — включи се и Бил, доволен, че Ричард го е уредил. — Скоро от Кейптаун ще пристигне товарен кораб с хранителни запаси, които да ни стигнат за дълго време.
На свечеряване постлаха на земята одеялата от „Александър“, вместо на възглавници положиха глави на торбите с дрехите и се завиха криво-ляво с опърпаните вехти балтони. Уж денят беше горещ, а още щом слънцето се скри, стана студено. Мъжете бяха капнали от умора и потънаха в дълбок сън въпреки незнайните твари, които пъплеха навред около тях.
На другата заран денят се пукна зноен и задушен и прогони студа на тъмата. Каторжниците отново се заеха да правят колибата, но къде ти — нямаше с какво да прикрепят палмовите клонки, та ги привързваха с дълги, здрави палмови листа, които се опитаха да усучат на връв. Колибата изглеждаше устойчива, макар че Ричард и Уил, най-големите майстори сред тях, се опасяваха, задето вместо на основи се крепи на педя песъчлива пръст. Струпаха повечко от нея около колците и се заеха да секат още клони — с тях смятаха да ги закрепят, като ти проврат в отвърстията, които направиха.
И другите наоколо си правеха колиби — с променлив успех. Никой не изгаряше от желание да бъхти в тоя пек, ала в средата на втория ден на сушата вече си личеше кои отряди имат добри ръководители и знаят какво трябва да правят. Групата на Томи Краудър се бе заела да сплита стени от тънички вейки и Ричард реши да последва примера им. Образоваността и по-богатият опит определено си личаха — лондончанинът Краудър се бе захващал с какво ли не, пък и си беше умен мъж.
От време на време наминаваше и някой пехотинец колкото да види докъде са стигнали с колибите и да ги преброи — неколцина каторжници, включително една жена на име Ан Смит, бяха избягали в гората. Вероятно се бяха отправили към френските кораби, които според мълвата щели да останат в залива няколко дена.
— Божичко, тук е същински рай за мравките и паяците! — възкликна Джими Прайс и засмука дланта си отстрани. — Ах, мравката му с мравка, ухапа ме и сега ме боли. Погледнете ги само колко големи са тия проклетии! Дълги са най-малко сантиметър, виждат им се дори пипалата! — Момъкът изгледа на кръв великолепното дърво с бяла кора. — И какво църка така! Писнаха ми ушите!
Жалбите му и за църкането, и за мравките бяха оправдани — явно годината беше добра за цикадите.
Иззад дърветата се показа Били Ърл, трепереше като листо и беше пребледнял.
— Току-що видях ей такава змия! — завайка се той. — Майко мила, какво страшилище! По-високо и от Айк Роджърс с чизмите! Дебело колкото ръката ми. А в другия край на залива имало огромни кръвожадни алигатори, така поне разправя Томи Краудър. Да му се не види и мястото!
— Все ще свикнем с тварите — взе да го успокоява Ричард. — Поне досега не съм чувал някой да е ухапан или изяден от нещо, по-едро от мравка, пък била тя и с размерите на бръмбар. А колкото до алигаторите, те са си големи гущери, видях как един пропълзя на дървото.
В късния следобед на онзи зноен задушен ден, пълен с изненади и страхотии, къщичката вече беше готова. Слънцето се скри, по небето на юг започнаха да се трупат облаци. Черни и наситеносини, прорязани със слабите проблясъци на светкавиците. Колибата беше в подножието на голяма скала — пясъчник, отстрани на която се виждаше пещерка, сякаш някой бе гребнал с черпак.
— Я за всеки случай да си сложим нещата на сушина — подкани Ричард, загледан в приближаващата буря. — Палмовите клонки ще подгизнат от дъжда.
След час наистина се разрази буря, по-яростна и от щорма в морето при Камилски нос и къде-къде по-страховита от него. Пред очите на клетите каторжници тътнещите мълнии прорязваха земята направо сред дърветата. Нищо чудно, че толкова много от тях бяха разцепени и овъглени! Светкавица. На десетина метра от мястото, където мъжете се бяха сгушили, удари гръм и огромното дърво с нежна като алена свила кора се взриви и избухна във фойерверк от ослепителен син огън, вихрушка от искри и трясък, буквално се разпадна и пламна като сламка. Но не горя дълго. Задуха свистящ студен вятър, който угаси огъня и отнесе в миг покрива на колибата. Всичко наоколо се превърна в море, дебелите греди западаха и заудряха мъжете болезнено, после дъждът ги измокри до кости. Нея нощ спаха с, тракащи зъби сред скелета на колибата, единствената им утеха бе, че багажът им е на сухо под скалата.
— Не може така, трябва да изнамерим отнякъде по-добри инструменти и нещо, с което да прихванем колците — проплака на заранта Уил Конъли.
„Крайно време е — каза си Ричард — да потърся по-голям началник от Фързър, който себе си не може да уреди, камо ли другите. Пет пари не давам, че на каторжниците било забранено да се обръщат пряко към шефовете. Отивам, пък да става каквото ще.“
