А каторжничките се бяха превърнали в средоточие на всеобщото внимание — и затворниците, и неженените пехотинци се опитваха да се освободят от нагоните и желанията, общо взето, неудовлетворявани от година, че и повече. По мръкнало всичко живо щъкаше напред-назад. Дори морските пехотинци на пост да бяха десет пъти повече и да не бяха също тъй решени да намерят плътска утеха, пак нямаше да предотвратят това сноване. Нещата се усложняваха още повече заради това, че нямаше достатъчно жени, а и тези, които бяха тук, невинаги проявяваха интерес към зажаднели за любов мъже. За късмет някои жени приемаха съдбата си и на драго сърце удовлетворяваха прииждащите, други скланяха да го сторят било срещу чаша ром, било срещу мъжка риза. Рядко имаше изнасилвания вероятно защото някои жени нямаха нищо против да обслужват цели тумби мъже, а и повечето мъже не желаеха да се натрапват на жени, които не ги искат.
Но като се почне от губернатора и се стигне до преподобния Ричард Джонсън, всички началници бяха изпаднали в див ужас от сноването в женския лагер — смятаха клетите жени за пропаднали, разпътни и напълно безнравствени. То оставаше да не ги смятат — нали те имаха свободен достъп до жени, били те госпожа Дебора Брукс или госпожа Мери Джонсън. Почувстваха се длъжни да предприемат нещо.
И другарите на Ричард се измъкваха, естествено, по мръкнало. Всички до един без самия Ричард, Тафи Едмъндс и Джоуи Лонг. На Джоуи явно му беше предостатъчно, че си има Макгрегър. Скучаят с Тафи беше друг: той си падаше самотник и женомразец, нещо, засилило се още повече покрай внезапната близост на жените. Просто си беше особняк, и толкоз. Не му трябваше друго, освен да пее. Ричард не бе съвсем сигурен защо точно избягва женския лагер, но явно дълбоко в себе си и той като Тафи си беше женомразец. И през ум не му минаваше да бъде с жена, въпреки че цели две години бе карал без женски ласки и от времето, когато бе споделял леглото на Ан-Мари Латур, бяха минали три години. След французойката членът му не даваше никакви признаци на живот и Ричард не можеше да си обясни защо. Не че той бе останал без жизнени сили — нищо подобно! По-скоро умираше от срам и угризения на съвестта, че се е отдал на похотта точно когато Уилям Хенри е изчезнал. Наистина не знаеше какво му става и не искаше да узнава. Знаеше само, че частица от него е умряла, а друга е изпаднала в непробуден сън. Каквото и да ставаше в главата му, то изключваше любенето. Ричард не знаеше дали това е ограничение или освобождение. Наистина не знаеше. Но по-важното в случая бе, че това не го занимаваше.
За седми февруари беше насрочена пищна церемония, първата, на която каторжниците получиха заповед да се явят. В единайсет сутринта бяха изкарани — мъжете отделно от жените — на най-югоизточната точка на залива, където земята беше разчистена за бъдещата зеленчукова градина. Облечени като за парад, с кремъклийки и развети пряпорци, морските пехотинци пристигнаха с маршова стъпка, под звуците на свирки и барабани. Негово превъзходителство губернаторът Филип се яви малко след това, придружаван от русия великан капитан Дейвид Колинс, военния прокурор, от заместник-губернатора майор Робърт Рос, от главния земемер Огъстъс Олт, от главния лекар Джон Уайт и от свещеника — преподобния Ричард Джонсън.
Морските пехотинци сведоха напред пряпорците, губернаторът си свали шапката и ги поздрави, а те минаха под строй заедно с оркестъра пред него. След което на каторжниците бе наредено да седнат на земята. Пред губернатора бе опъната походна маса, върху която най-тържествено бяха сложени две облечени в кожа кутии. Печатите им бяха счупени пред всички, те бяха отворени и военният прокурор прочете на всеослушание с какво точно е натоварен Филип, а сетне и решението на Върховния съд.
Ричард и неговите хора чуха само откъслеци: как в името на негово величество Джордж Трети, крал на Великобритания, Франция и Ирландия, негово превъзходителство губернаторът разполагал с цялата власт да управлява Нов Южен Уелс и ако сметнел за необходимо, имал правото да строи замъци, укрепления, защитни валове и градове… Слънцето препичаше, а правата и задълженията губернаторски сякаш нямаха край. Когато военният прокурор зачете съдебното постановление, някои от слушателите вече дремеха, а капитаните на корабите, слезли на брега да послушат, се изнизваха един по един, понеже никой не им бе осигурил хубави местенца на сянка. Пръв си тръгна капитан Дънкан Синклер.
Доволен, че е взел моряшката сламена шапка, Ричард се мъчеше как ли не да внимава. Особено когато губернатор Филип се качи на тясната трибуна и се обърна със слово към каторжниците. Той се бил постарал — провикна се Филип — точно така, бил се постарал! Ала след тия десет дни, прекарани на сушата, бързо бил стигал до заключението, че малцина измежду тях си стрували усилието, че повечето били мързеливи и непоправими и не заслужавали човек да ги храни, че от общо шестстотинте души най-много двеста се трудели и който не работел, нямало да яде.
