Пристигаха още и още брадви и секири, които да се наточат, към края на февруари се появиха и първите триони. В западната част ямите, изкопани, та дърварите да слагат върху тях трупите и да ги нарязват с трионите, вече работеха, в източната — каторжниците се заеха да копаят още такива трапове и се натъкнаха на същата трудност: отдолу имаше скала. Надигна глава и нова спънка — оказа се почти невъзможно дърветата, отсечени, очистени от кората и сложени над ямите, да бъдат набичени на що-годе прилични дъски. Дървесината не само бе пълна със сок, но и беше твърда като желязо. Дърварите, всички до последния каторжници, оставаха без капчица сили и губернаторът се видя принуден да им дава допълнителни дажби и малц, инак припадаха поголовно. Това подразни редниците пехотинци, забравили, че освен същите дажби от хляб и осолено месо получават за разлика от каторжниците масло, брашно и ром, и те взеха да негодуват срещу „привилегиите“ на каторжниците. Озаптяваха ги само майор Рос и безпощадната дисциплина, която обаче се поддържаше с още и още камшици на голо, повече, отколкото, както роптаеха пехотинците, получаваха каторжниците.
Най-неприятното в живота на Ричард бяха самите триони. Експедицията разполагаше едва със сто и петдесет ръчни триона и с двайсет бичкии, с които секачите да нарязват трупите, сложени напряко на ямите. Тези бичкии обаче не можеха изобщо да разрежат влакната на дървесина като тази. Което означаваше, че всяко дърво ще се поваля с брадва и пак с брадва ще се насича на парчета. На хартия и двата вида триони бяха от най-добрата стомана, всъщност обаче това изобщо не беше така. Покрай многомесечното пътуване по море трионите се бяха покрили с дебел пласт ръжда, а в никой списък на наличностите на който и да е кораб нямаше антимоново масло.
Двайсет и пет от ръчните триони и пет от бичкиите бяха заминали заедно с лейтенант Филип Гидли Кинг, който в средата на февруари потегли с „Бдителност“, за да вдигне друго селище на далечния остров Норфолк, където от тамошния лен да прави платна, а от огромните борове, описани от капитан Кук — корабни мачти.
— Почти невъзможно е, драги ми господине — оплака се Ричард на майор Рос. — Направих си шкурка и свалих почти цялата ръжда, но трионите не са достатъчно гладки. Де да имахме китова мас, тя върши чудесна работа. Маслата, с които разполагаме, се втвърдяват в драскотините по метала. Трябва ми нещо като китова мас или антимоново масло. Освен това трионите са от калпава стомана и се притеснявам ужасно, че дървесината е много твърда и те ще почнат да се чупят. Разполагаме с петнайсет бичкии, значи може да се работи най-много на четиринайсет ями. Винаги ще се налага да точа и поправям една от тях, понеже дървесината съсипва зъбците. Но най-важното, драги господине, е, че ми трябва нещо, с което да смъкна ръждата.
Рос бе по-мрачен от всякога — беше чул същото и от дървосекачите.
— Значи трябва да потърсим тук, на място — рече той. — Корабният лекар Боус Смит е много любознателен, обикаля да изследва дърветата, вечно запарва някакви корени, листа и смола да види дали са лековити, може би търси еликсира на живота. Дай ми някой от най-ръждивите триони, ще го помоля да провери дали нещо помага.
Майор Рос беше в задънена улица. На Ричард му стана много мъчно за него. Рос бе роден да организира и да действа, но не изпитваше състрадание към другите с техните слабости, особено към собствените си пехотинци. И за най-дребното нарушение се разпореждаше да ги набият с камшика. Виж, на заточениците не посягаше — решеше ли да подложи на бой някого от каторжниците, ако не друго, трябваше да уведоми губернатора. За капак сякаш привличаше гръмотевиците. Веднъж малкото му стадо овце се скрило под едно дърво и веднага след това там паднала мълния, гръм удари и шатъра му, изпепелявайки сума ти документи, записки и какво ли още не. Но докато майор Рос се отдалечаваше, Ричард си помисли, че без него безредието в Порт Джаксън щеше да бъде неописуемо. Губернаторът си беше идеалист, неговият заместник — реалист.
Навесът от дървесна кора на Ричард бе станал много по-голям и сега той бе добавил към помощниците си още двама души: Неди Перът и Джоуб Холистър. Били Ърл, Джони Крос и Джими Прайс се бяха присъединили към Бил Уайтинг в държавните хранилища, така само на Джоуи Лонг не бе възложена работа. Ричард измоли още една мотичка, която добавиха към другата, по-голямата, и към лопатата, и възложи на момчето да направи градина пред колибата. Дано някой не го пратеше да се труди другаде или не оспореше онова, което вършеше. Всички знаеха, че Джоуи не е особено умен, затова и не го искаха. Ако момъкът останеше в колибата, вещите им щяха да бъдат в безопасност. Колкото до храната, тя се крадеше поголовно, затова всеки си носеше дажбите на мястото, където работеше, и си отваряше очите на четири, да не му отмъкнат яденето под носа.
Повечето кражби на храна ставаха между каторжниците, затова губернаторът и пехотинците не се намесваха. По-силните затворници грабеха най-безсъвестно немощните или болнавите.
