Макар че триони още не се бяха появили (разтоварването вървеше мъчително мудно), брадвите и секирите се трупаха толкова бързо, че Ричард не можеше да насмогне да ги точи.
— Не е зле да ми дадете помощници, драги господине — рече той на майор Рос ден след като започна работа. — Пратете ми двама души и докато пристигнат трионите, вече ще съм обучил единия да наточва брадвите и секирите.
— Разбирам защо искаш помощници — има десетки причини. Но защо точно двама?
— Защото вече избухват свади чия брадва на кого е, а не ми е по силите и да правя списъци. По-добре някой грамотен помощник да издълбава върху дръжката на всяка секира и брадва името на собственика. Когато разтоварят и трионите, може да надпише и тях. Така, драги ми господине, ще спестим време и на пехотинците.
Студените воднисти очи се присвиха в крайчетата, макар че върху устните не се появи усмивка.
— Браво на теб, Морган, наистина мислиш с главата си. Сигурно вече си решил кого искаш за помощник.
— Да, драги ми господине. Конъли за надписването и Едмъндс — да го науча да точи.
— Още не съм открил сандъчето с инструментите ти.
На Ричард му стана много неприятно.
— Жалко — въздъхна той. — Цена нямаха.
— Горе главата, ще продължа да ги търся.
Февруари продължи с гръмотевични бури, от време на време откъм морето задухваше студен вятър и се захлаждаше, но дните обикновено бяха жежки и задушни и най-често завършваха с черни облаци, задръстили небето откъм юг или северозапад. Дошлите от юг бури донасяха със себе си благословено захлаждане, докато връхлетелите от северозапад, бяха съпроводени от град с размерите на яйце и отново със зной.
Ако не се броят различните плъхове и милионите мравки, бръмбари, стоножки, паяци и други враждебни насекоми, формите на живот долу по земята не бяха много. За разлика от небето и дърветата, които гъмжаха от хиляди и хиляди птици, някои неизказано хубави. Имаше повече видове папагали, отколкото човек можеше да си представи: огромни бели с изумителни огненожълти качулки, сиви с цикламени гърдички, черни, папагали, обагрени във всички цветове на дъгата, мънички бледозелени папагалчета на точици, червено–сини, зелени и още какви ли не. Едно огромно кафяво рибарче убиваше змиите, като им прекършваше о дърветата гръбнака и се заливаше от налудничав смях, друга странна птица имаше опашка като арфа и ситнеше като паун, хората, придружаващи губернатора по време на обиколките му, разправяха, че били видели черни лебеди, орлите бяха с криле, широки от единия до другия край цели три метра, и си оспорваха с ястребите и соколите плячката. Мънички сипки и мушитрънчета, палави и преливащи от живот, се стрелкаха безстрашно напред-назад. Цялото птиче царство бе обагрено в невероятни цветове и беше толкова гласово, че чак да се прехласнеш. Имаше птички, по-сладкопойни и от чучулига, други пищяха прегракнало, трети пък чуруликаха като сребърни камбанки, а един огромен червен гарван надаваше зловещ отчаян грак, какъвто никой англичанин не беше чувал. Най-тъжното, уви, бе, че никоя от неизброимите птици не ставаше за ядене.
Макар и да бяха зървали някое и друго животно, например един космат, клатушкащ се като патица звяр, който си дълбаеше дупки в земята, каторжниците си мечтаеха да видят само една животинка — кенгуруто. Но ако стояха в лагера, това нямаше да стане никога. Кенгура така и не се появиха край палатките и колибите, очевидно бяха плашливи и избягваха хората. Виж, не можеше да се каже същото за огромните гущери, които се катереха по дърветата. Те дори се разхождаха на воля из лагера, пет пари не даваха, че наоколо имало хора, и тръгнеха ли да плячкосват шатрите на шефовете, не отстъпваха и на най-прегладнелия каторжник или морски пехотинец. Едно от влечугите бе дълго цели четири метра и съвсем основателно хвърли всички в същия ужас, както и алигаторите.
— Как ли да го наречем? — попита Ричард Тафи Едмъндс, когато, навирило гнусна змийска глава, страшилището мина покрай навеса от дървесни кори.
— Лично аз бих го нарекъл „драги ми господине“ — отвърна момъкът.
