Чуваше се почти всичко, което губернаторът казваше — уж бе слаб и дребничък, а гласът му бе гръмлив. Занапред към каторжниците щели да се отнасят най-сурово, понеже очевидно нищо друго нямало да помогне. В Англия кражбата на кокошка не се наказвала със смърт, тук обаче, където всяка ярчица била по-ценна и от цяло ковчеже с рубини, който се осмелял да посегне на кокошка, щял да прати с живота си. Всички животни до последното били за разплод. Който се опитал да задигне и най-Дребната вещ — държавна собственост, щял да увисне на бесилото — губернаторът изобщо не се шегувал! Всеки мъж, опитал се да се промъкне по късна доба в женските палатки, щял да бъде застрелян на място, понеже не ги били докарали чак дотук, за да развратничат. Един мъж можел да се събере с жена само чрез венчавка, инак защо им били осигурили свещеник? Щяло да се раздава справедливо, ала безпощадно правосъдие. Освен това каторжниците да не си въобразяват, че ще работят, за да издържат семейство, те били собственост на управата на Нов Южен Уелс, назначена от негово величество краля на Великобритания. Никой нямало да работи свръх възможностите си, но всички били длъжни да допринасят за общото добруване. Първата им задача била да построят постоянни сгради за началниците, сетне за морските пехотинци и накрая за себе си. А сега да се разотивали и да помислели хубавичко върху думите му, понеже той говорел съвсем сериозно…
— Колко прекрасно е да си нужен! — въздъхна Бил Уайтинг и се изправи. — Щом смятат да ни бесят тук, защо просто не са го направили още в Англия? — изсумтя той презрително. — Дрън-дрън, та пляс! Виж го ти него, не ни били докарали чак тук, за да развратничим! Те какво са очаквали! Шегувам се аз за овцете, но изобщо няма да ми е до шеги, ако вземат да ми теглят куршума само защото съм се доближил до Мери.
— Мери ли? — изненада се Ричард.
— Мери Уилямс, пристигнала е с „Лейди Пенрин“. Стара като света и грозна като смъртта, но и двете й половинки са си мои, само мои! Или най-малкото бяха, преди да науча, че щели да ме застрелят на място само защото съм се поддал на естествения си нагон. В Англия право да стреля по мен щеше да има само законният й съпруг.
— Много се радвам, Бил, да науча за Мери Уилямс. Това всъщност бяха думи не на губернатора, а на преподобния Джонсън — каза Ричард. — Този приятел явно си е методист. Сигурно заради това се е хванал на тази работа — прекалено краен е, за да се хареса на който и да е англикански епископ.
— Защо са докарали и каторжнички, щом ни забраняват и да припарваме до тях? — завайка се и Неди Перът.
— Губернаторът иска да има бракове, Неди, та и преподобният Джонсън да е доволен. А също, подозирам — продължи да разсъждава той на глас, — за да покаже, че цялата тая експедиция се осъществява с Божията благословия. Ако някой в паството си позволява да развратничи, ще излезе, че начинанието е сатанинско дело.
— Е, поне засега нямам намерение да се женя за Мери — вметна Бил. — Тъкмо смъкнах едните окови, не изгарям от желание да се напъхвам в други.
Бил може и да разсъждаваше така, но не всички споделяха мнението му. От следващата неделя нататък все повече и повече, каторжници и каторжнички минаваха под венчило — за огромно удоволствие на отчето.
Сега им даваха седмичните дажби накуп. Само колко трудно беше да се въздържиш, да проявиш твърдост и да не излапаш за ден-два цялата храна, съвсем оскъдна, особено като се има предвид, че се скъсваха от работа. От признателност лейтенант Фързър им отпусна хубави котлета и канчета, макар че нямаше какво толкова да се слага в тях.
Колибата вече беше готова — стените, бяха от двоен пласт сплетени клонки — единият отвесно, другият водоравно, покривът пък беше укрепен с тънки летви, за да издържи палмовите клонки. Дори и при проливен дъжд вътре беше сухо, макар че, ако духнеше силен вятър, водата проникваше през процепите, затова и каторжниците наслагаха и отвън по стените палмови клонки. Къщичката беше без прозорци, само с една врата, обърната към големия камък. Може и да беше паянтова, но все пак си бе за предпочитане да бъдеш в нея, отколкото в затвора на „Александър“. Вместо на катранено масло и на разложение, смрад, от която човек можеше да си изповръща червата, ухаеше на чисто и на дъхава смола, а на пода вместо килим имаше дебел пласт мекичка шума. Освен това бяха без окови и общо взето, не ги държаха под строг надзор. Пехотинците гледаха да не се морят много-много и наглеждаха само онези, за които знаеха, че са си тарикати и негодници, а колкото до останалите, които никога не им бяха създавали ядове, тях ги бяха оставили да се оправят както знаят и само от време на време наминаваха да проверят дали са по работните места.
Ричард го бяха пратили на малък навес от дървесна кора зад палатките на пехотинците, където каторжниците копаеха трапове за трионите — нелека задача, при положение че на педя под пръстта започваше скала. Затова и дупките, се копаеха с търнокопи и с клинове за разбиване на камък.
