Половин месец след като слязоха на сушата, отново се появи дизентерия. Шестото чувство на Ричард за потока не го подведе, макар че лекарите недоумяваха как водата се е замърсила на мястото, откъдето я черпеха — това за тях си бе неразрешима загадка. Развиваха теорията, че стомасите на англичаните не понасяли, видите ли, водата в Нов Южен Уелс. Трима каторжници, настанени в лазарета, издъхнаха, затова се наложи да вдигнат с подръчни средства втора палатка. Срещаше се и скорбут — бледата посърнала кожа и болките в крайниците го издаваха много преди венците да се подуят и да започнат да кървят. На Ричард още му се намираше малц в достатъчни количества, та даваше и на хората си, защото лейтенант Фързър от интендантството бе толкова доволен от малобройната група каторжници, които му помагаха, че тайничко им отпусна още от малца. Въпреки все по-големите лишения подобно фаворизиране, както и в случая със секачите, си беше неизбежно.
— Но ако се наложи — каза Ричард на другарите си с тон, който не търпеше възражения, — ще ядем и кисело зеле. Дори и да трябва да ви сядам на гърдите и да ви го тикам насила в устата. Нали помните майките си! Всички сме израсли с мисълта, че ако едно лекарство не горчи, значи не помага. А киселото зеле е лекарство.
В Порт Джаксън не се намираха природни лекове срещу скорбута — малко бяха тукашните растения и плодове, които не предизвикваха симптомите на отравяне. Покълналите, надлежно поливани растения в стопанството на губернатора пуснаха филизи, погледнаха слънцето и небето и посърнаха от отчаяние. Тук не растеше нищо, нищичко.
„Вече е краят на лятото, скоро ще започне есента — каза си Ричард, спомнил си семенцата от цитрусови плодове, които бе запазил от Рио де Жанейро. — Ще ги посадя чак през септември — октомври, когато се запролети. Знае ли човек, може пък зимата тук да е мразовита? В Ню Йорк лятото е знойно, въпреки това зиме морето понякога се заледява. Като ги гледам нашите туземци, тук надали става много студено, но не мога да рискувам и да садя сега каквото и да било.“
Трима каторжници — Барет, Лъвъл и Хол, бяха хванати да крадат от държавните складове хляб и осолено месо, четвърти пък бе спипан, докато източва вино. Тримата крадци на храна бяха осъдени на смърт, а крадецът на вино бе назначен за обществен екзекутор.
На западния бряг на залива, между палатките на мъжете и на жените, се възправяше високо дърво — много красиво и здраво, което се открояваше с едно: на три метра над земята стърчеше самотен як прав клон. Ето как дървото се превърна в лобно място — нямаше излишна дървесина, от която да сковат бесило. На двайсет и пети февруари тримата клетници бяха отведени при него и пред очите на всички каторжници им бяха бити сто камшика на голо. Губернаторът Филип беше решен тази крайна мярка да се увенчае с желания резултат: трябваше някак да принуди тия негодници да престанат да посягат на храната! Е, поне неговият търбух, както и търбусите на всички други важни клечки бяха пълни. Затова, както и в случая с разврата, отчаяните мерки, въведени, за да отстранят проблема, нямаше как да се увенчаят с успех. Сит на гладен не вярва!
Мнозина сред публиката — и каторжници, и свободни граждани, бяха виждали и друг път как бесят човек. В Англия това ставаше повод за празници и веселби. Имаше и такива, които не бяха присъствали на тая страшна гледка, например Ричард и другарите му, но те предпочетоха да преотстъпят това зловещо удоволствие на други.
Първият осъден на смърт — Барет, бе качен на стола, след което общественият екзекутор получи знак да надене завързаното на примка въже около врата му и да го затегне. Пребледнял като платно, той криво–ляво успя да го направи, ала отказа да изрита стола изпод нозете на несретника, затова неколцина морски пехотинци заредиха с барут кремъклийките и ги насочиха от упор право в екзекутора. Барет също беше блед, но инак се държеше. Костелив орех, няма що! Разстоянието до земята не бе достатъчно, та вратът му да се прекърши, той увисна и сякаш цяла вечност рита с крака и се гърчи. Накрая издъхна от задушаване. Цял час по-късно трупът беше свален от бесилото и столът беше сложен отново, та на него да се качи Лъвъл.
Лейтенант Джордж Джонстън, личен адютант на губернатора, откакто лейтенант Кинг се бе отправил към остров Норфолк, излезе напред и оповести, че Лъвъл и Хол са получили отсрочка от едно денонощие. Сетне каторжниците бяха пуснати да си вървят. Така никой не си извлече поука от суровата присъда на Филип. Който си беше крадлив, пак щеше да си краде, който не беше крадлив, нямаше да посяга на чуждото. Единственото, което губернаторът постигна, бе да намали броя на крадците, като обеси един от тях.
