— Както никога, нищо лошо — усмихна се Ричард — Всъщност нося добри новини. На далечния плаж морето е изхвърлило огромно платно, паднало от „Сириус“, и понеже приливът започна, няма да се учудя, ако го изтласка още насам. Може да послужи като навес за хората, които не са настанени в палатки. А щом всички получат покрив над главата, можем да нарежем платното на хамаци и на постелки за леглата на началниците — става за сума ти неща. Нищо чудно типове като Франсис и Пек да отмъкнат почти целия багаж на офицерите.

— Бог да те поживи, Ричард! — възкликна Стивън и се завтече към хората си, като ги викаше и им махаше.

Вечерта, въоръжен с борина, с която да намери в тъмното пътя за дола (вечерният час настъпваше в осем часа), Ричард все пак се престраши да слезе в селището Сидни, за да потърси познатите лица, които беше зърнал сред насъбралото се множество. Зад редицата колиби покрай морето бяха опънати палатки, ала голяма част от каторжниците все пак бяха обречени да нощуват под открито небе, понеже при настаняването бе дадено предимство на екипажа на „Сириус“. Ричард се надяваше, че до утре ще направят от платната на заседналия кораб навес за хората.

Беше накладен огромен огън от чамови съчки и клонки, около него бездомните щяха да подслонят глава. Макар че живееше на острова вече шестнайсет месеца, Ричард и досега се изумяваше как е възможно веднага след залез-слънце да става от един път студено, колкото и зноен да е бил денят — само ако беше влажно, въздухът не изстиваше толкова бързо, а до тук 1790-а не беше задушна, знак, че тази година няма да паднат много дъждове. Ричард не бе наясно как е стигнал до този извод. Може би му го подсказваше шестото чувство, наследено от неговите предци — друидите?

Край високите езици на огъня се бяха сгушили към стотина души, наслагали и багажа до себе си. За разлика от пехотинците и техните офицери каторжниците бяха свалени заедно с всичко, което притежаваха, дори с безценните одеяла и кофи. Бяха боси — обущата се бяха скъсали преди доста месеци, а на остров Норфолк нямаше резервни. Ричард се замоли нощес да не завали — тук най-често валеше нощем, при това дъждът се изсипваше внезапно, от небе, което допреди броени мигове е било ясно. Всички каторжници бяха прекарани до брега в проливния дъжд, бяха станали вир–вода, а времето още не се беше оправило, та да изсъхнат. Сигурно щеше да избухне епидемия от настинки с висока температура и нищо чудно това да прекъснеше рекорда на острова — вече над две години, още от времето, когато лейтенант Кинг беше пристигнал тук заедно с първата група от двайсет и трима преселници, нямаше и един-единствен случай на естествена смърт или на смърт от болест. Какъвто и да беше остров Норфолк, климатът тук определено бе изключително здравословен.

„Сириус“ се поклащаше на рифа — тъжна гледка! Ричард вече бе чул мълвата, че Уили Дринг и Джеймс Бранаган — втория той не познаваше — изявили желание да се върнат с плуване на заседналия кораб, да хвърлят през борда във водата останалите там кокошки, патици, кучета и котки, да метнат и буретата и сандъците. Дринг не бе човек, който ще се справи с подобно нещо — и той, и приятелят му Робинсън бяха свестни момчета, но с времето се бяха пропили.

Ричард зърна Уил Конъли и Неди Перът, които седяха заедно с две жени. Сигурно се бяха венчали — добър знак! Тръгна през навалицата към тях.

— Ричард! О, Ричард, любов моя, Ричард, любов моя!

Лизи Лок му се хвърли на врата, взе да го гуши в обятията си, олигави го с целувки, загука, захлипа, запелтечи.

Ричард напълно инстинктивно я отблъсна още преди да е успял да потисне първия подтик, да изчака сгоден момент и да й обясни насаме, че тя може и да му е жена, но той не желае да споделя и миг от живота си с нея. Никой не му беше споменал, че и Лизи Лок е пристигнала на острова, а Ричард не се беше сещал за нея от онзи вълшебен ден, когато Уилям Хенри, невръстната Мери и Пег се бяха завърнали и отново се бяха заселили в душата му. Още преди да си е дал сметка какво върши, той вдигна ръце и изблъска Лизи, вкопчила се в него като пиявица.

Настръхнал целият, я изгледа така, сякаш е видение, изникнало от пъкъла.

— Не ме докосвай! — изкрещя й, пребледнял като мъртвец. — Чу ли, не ме докосвай!

А тя, клетата, се олюля, зашеметена от резкия преход от неописуемата радост към ужаса, стъписването, болката, толкова огромна и мъчителна, че Лизи се хвана за плоските гърди и го погледна с очи, слепи за всичко останало освен за неговото отвращение. Сякаш останала без дъх, отвори уста сетне пак я затвори, без да пророни и звук, и се свлече покосена на колене.

Още щом бе изрекла името му, насъбралите се, се извърнаха към нея, а които познаваха Ричард и бяха очаквали с нетърпение отново да се съберат, го зяпнаха, простенаха, зашушукаха.

— Та аз съм ти жена! — изписка пронизително Лизи, както бе коленичила. — Аз съм ти жена, Ричард!

Перейти на страницу:

Поиск

Похожие книги