Той сякаш излезе от унеса и видя жената, сгърчена в нозете му, забеляза все по-големия гняв и възмущение, изписали се върху лицата на приятелите му, долови ненаситното желание на хората, които не ги познаваха, да позяпат внезапно разигралото се театро. Ами сега! Какво да каже? Още докато си задаваше този въпрос без отговор, си даваше сметка как сеирджиите го оглеждат от глава до пети, същевременно обаче тръпнеше от ужас, че тая жена ще вземе пак да го докосне. Дръпна се, та тя да не го стигне.
Зарът беше хвърлен. По-добре всичко да приключеше така, както бе започнало: в ослепителната светлина на огромния общ огън, насред насъбралите се хора, които — и с право! — щяха да го дамгосат като безсърдечен негодник, който плаче за камшика.
— Съжалявам много, Лизи — успя да изпелтечи той, — но не мога да те прибера отново. Аз такова… просто не мога. — Вдигна ръце, сетне пак ги отпусна. — Не искам жена и…
Не знаеше какво друго да каже, ето защо се обърна и си тръгна.
На другия ден — вторник, се срещна както обикновено със Стивън на нос Хънтър, за да погледат заедно залеза. Вечерта беше ясна, огромният ален диск се търкулна и се гмурна в морето сякаш с шумен съсък, после небосводът помръкна до индигово, а скрилото се слънце като че огъна лъчите си навътре към необходните дълбини на водата, за да ги озари с млечно-синкав светлик, който, макар и блед, беше по-ярък небето.
— Какво прелестно място! — възкликна Стивън, който със сигурност бе чул мълвата, предавана от уста на уста из цялото селище, но предпочете да не отваря дума за това. — Тъкмо тук е била Едемската градина, убеден съм. Островът ме очарова, зове ме като сирена. И аз не знам защо, знам само, че това е райско кътче. Нийде по света не ще видиш такава хубост. Но сега тук се заселиха хора и те ще съсипят всичко. Тъкмо човекът е съсипал Едем.
— А, не, само ще се опитат, защото ще решат, че щом другаде е възможно да унищожат земята, това ще е по силите им и тук. Но островът ще оцелее, защото Бог го обича.
— Знаеш ли, тук има призраци — подметна уж между другото Стивън. — Видях един, беше ясен като бял ден — всъщност стана през деня. Някакъв великан с огромни мускулести крака и златиста кожа, беше гол-голеничък, ако не броим тънката кафеникава препаска около слабините му. Лицето му бе неописуемо красиво, патрицианско, а краката му от коленете нагоре бяха изрисувани с вити, преплетени шарки. Човек, какъвто не съм виждал никога и не бих могъл да си го представя току-така. Дойде откъм плажа при мен, после, тъкмо когато беше само на хвърлей, се обърна и влезе направо през стената в къщата на Нат Лукас. Оливия нададе кански писък, щеше да събори стените.
— Добре, че живея горе в долината. Макар че тия дни Били Уигфол ми разказа как видял на склона Джон Брайънт — на същото място, където го премаза дървото. Стоял си там, после изчезнал яко дим. Сякаш се уплашил, че са го открили.
Прибоят тътнеше оглушително, „Бдителност“ беше вдигнал котва и се носеше бавно към Водопада. На бременната жена на господин Кинг щеше да й бъде доста трудно да се качи на платнохода: щеше да се наложи да скача от скалата на клатещата се корабна лодка.
— Вярно ли е, че снощи Дринг и Бранаган са се докопали до рома на борда на „Сириус“ и са подпалили кораба? — полюбопитства Ричард.
— Да. Редник Джон Ескот — адютантът на Рос — забелязал вече по тъмно от губернаторската къща на носа пламъците, по своя воля скочил в морето и стигнал с плуване до кораба. Рос не го спрял, понеже Ескот бил ненадминат плувец. Та редникът заварил Дринг и Бранаган пияни като свине в трюма с рома — греели се, моля ти се, на огъня. Изтикал ги в морето, угасил пожара — вече бил допъплил чак до амбразурите за оръдията, и останал на „Сириус“ до заранта, когато го прибрали заедно с рома. Дринг и Бранаган били оковани във вериги и били хвърлени в новото караулно помещение на лейтенант Кинг. Майорът е позеленял от ярост — бил оставил рома на „Сириус“, понеже смятал, че там е на по-сигурно място, отколкото на сушата. Подозирам, че още щом Кинг се качи на „Бдителност“, Рос ще ги осъди било на смърт, било на петстотин камшика на голо. Няма как да си затвори очите за това първо нарушение на военното положение.
Стивън изглеждаше много мургав на гаснещата светлина; обърна се към Ричард, който се беше свил като навита стоманена пружина.
— Подочух, че рано-рано тая сутрин майорът те е посетил.
Ричард се усмихна с половин уста.
— Майор Рос знае всичко, което става на острова, нищо не му убягва. И аз не знам откъде, но е научил какво се е случило снощи край големия огън. Е, познаваш го. Изчака да се прибера за закуска, нахълта като хала в къщата, разположи се на стола и ме зяпна така, сякаш разглежда невиждана досега гъсеница. „Разбрах, че пред всички си се отказал от жена си“ — рече ми. Потвърдих, че наистина съм го сторил, и той само изсумтя. Сетне ми разправя: „Не че съм го очаквал точно от теб, но сигурно си имаш основанията да го направиш, никога не постъпваш прибързано.“
— Да му имам изказа! — прихна Стивън.
