— После ме попита дали според мен жена ми ставала за икономка на офицер. Обясних му, че е чистофайница, прибрана е, умее както никой друг да шие и да кърпи, знае да готви и поне доколкото ми е известно, е девствена. След което той се шляпна по коляното и се изправи. „А деца обича ли?“ — попита ме. Рекох, че според мен да, съдейки от начина, по който се е държала с децата в Глостърската тъмница. „А сигурен ли се, че няма да тръгне да прелъстява?“ — вика ми нашият човек. Казах му, че съм повече от сигурен. „Тогава е тъкмо икономка като за мене“ — рече майорът и си излезе, по-доволен и от котка, докопала се до сметана.
Стивън се запревива от смях.
— Бре, да ти се не види, Ричард — каза, след като се поуспокои, — влязъл си му под кожата на майор Рос, и туйто. И аз не проумявам защо, но той има страхотна слабост към тебе.
— Симпатичен съм му — отвърна Ричард, — защото хич не му цепя басма и му казвам истината, а не онова, което смятам, че иска да чуе. Затова и той никога няма да уважава Томи Краудър така, както го уважаваше Кинг. Почнех ли да му противореча, Кинг тутакси захващаше да умува дали да не ми удари няколко камшика — при майор Рос няма такова нещо.
— Кинг си е англичанин — подметна някак между другото Стивън, — а не ирландец. Келтът у него си е чист корнуолец, значи по, характер той е по-близко до уелсците. Докачлив е и е на настроения. Типичен представител на Кралската флота. Докато Рос е шотландец до мозъка на костите и не познава друго настроение освен вкиснатото. Родом е от студен, мрачен край, където средно положение няма. — Той се изправи и подаде ръка на Ричард — да го изтегли. — Добре, че е намерил изход от задънената улица с отхвърлената ти благоверна.
— Е, ти ме предупреди да не се женя за нея — призна си с въздишка Ричард. Но кой да слуша! Стига да знаех, че е тук, все щях да се подготвя, а така ми дойде като гръм от ясно небе. Гледах Уил Конъли, когато тя ни в клин, ни в ръкав ми увисна на врата и ме олигави с целувките си. Аз… аз надуших миризмата й, Стивън. Беше прекалено близо, не я видях. Познавам я от места, където е воняло на какво ли не. И в Порт Джаксън, и в старата крепост се носеше страшно зловоние. Но миризмата на мръсна женска плът… от доста време съм сам и ако не броим ямите за рязане на дърва и селището Сидни, ноздрите ми са свикнали със сладостни ухания. Не че жената смърди чак толкова — няма такова нещо, но да ти призная, не понасям миризмата й. Доводите ми не са подчинени на здравия разум, дори аз го съзнавам, и Бог ми е свидетел, че не се гордея особено с постъпката си. Тогава обаче усещах само едно — отвращение, сякаш съм се оплел в паяжина. Оставих се на чувствата, забравих за здравия разум. А когато осъзнах какво върша, вече беше късно да замажа положението, затова съвсем го ударих през просото.
— Влизам ти в положението — рече едва чуто Стивън. — Виж, не проумявам как така не си се досетил, че може да е пристигнала заедно с останалите.
— Да ти призная, и аз не го проумявам.
— Е, и аз имам вина. Трябваше да ти напомня.
— Ти беше прекалено зает със „Сириус“ и последиците. Но не ми дава мира и друго — била е тук от няколко дена, знаела е, че и аз съм тук, а е чакала, защо ли?
Стигнаха при къщата на Стивън — той влезе вътре, без да отговаря, после загледа през прозореца как борината на Ричард се отдалечава нагоре към дола и току примигва. „Защо е чакала ли, Ричард? — помисли Стивън. — Ами защото дълбоко в себе си е знаела, че ако те намери и останете насаме, ще се случи онова, което в крайна сметка наистина се е случило — ще я отпратиш. Или, нали си е жена, тайничко се е надявала сам да я потърсиш. Клетата Лизи Лок… Вече половин година Ричард живее сам като кукувица горе в оная откъсната от света къща, компания му прави единствено кучето, но той пак е доволен. Нямам представа какво му се върти в ума, знам само, че съвсем доскоро беше приспал чувствата, така както мечката ляга в непробуден зимен сън. Ожени се за Лизи именно като в сън, от който лично според мен не е очаквал да се пробуди. После, не щеш ли, се отърси от унеса — и то пред очите ми!“
Времето напредваше. Стивън си погледна часовника, стисна устни и взе да умува дали е гладен, та да топли чорбата. Капитан Джон Хънтър се беше настанил в губернаторската къща и Джони… „Ох, я да не мисля за това. Все пак ще стопля чорбата, застуди се, тъкмо ще наклада огън.“
— Единственото, което искам — оповести Ричард, след като нахълта в стаята точно когато Стивън раздухваше огъня, който все не се разгаряше, — е да ме оставят на мира, сам с книгите и с кучето. И поне за малко да мога да се усамотя.
— В такъв случай какво правиш тук? — попита Стивън и приседна на пети. — Можеш да се усамотиш единствено горе в дома си.
— Да де, но… но… — изпелтечи Ричард.
