— Защо си кривиш душата, Ричард, и не си признаеш — отсече Стивън, на когото не му беше до увъртания, — че те мъчат угризения на съвестта заради онова, което си направил… добре де, бил си принуден да направиш с Лизи Лок. Който те познава, очаква много от теб. Да ти призная, не съм срещал човек, който като теб да е толкова взискателен към самия себе си — та ти, да те вземат мътните, си изпечен протестантски великомъченик!
— Я не ми чети проповеди! — тросна се Ричард. — Проблемът ти е, че така и не си решил какъв си, дали католик или протестантин, да не говорим пък за великомъченика! А ти защо не си признаеш, че ще се побъркаш от мъка по Джони и ти иде да удушиш Хънтър?
Сините очи блеснаха гневно и се вторачиха в другите очи, които в продължение на цяла минута бяха съвсем сиви. И двамата мъже не се и помръднаха. Сетне устните и на двамата се разтрепериха едновременно и те избухнаха в гръмогласен смях.
— Тъкмо да поразведрим обстановката — отбеляза Стивън, докато си бършеше лицето с кърпата.
— Така си е — простена, задъхан от смеха, и Ричард и също си избърса лицето.
— Така и така си тук, я изяж чорбата на Джони… всъщност защо се върна?
— Ами сигурно защото не ми отговори на въпроса, но вече можеш и да не отговаряш. Прав си, Стивън. Няма как, налага се да страдам заради Лизи, включително и да се презирам.
Джон Лоръл се нанесе при Ричард и после се изнесе толкова светкавично, че чак му се зави свят — за някакъв си месец Ричард му скова уютна колиба в дъното на нивичката от два декара, като я обърна така, че прозорците и вратата да не гледат към неговата къща. Дори и Лоръл да го кълнеше, той бе прекалено далеч, за да чуе. Колкото до задълженията, ги изпълняваше безупречно, макар и да си имаше един недостатък — падаше си комарджия и Ричард се видя принуден да го възпира, за да не проиграе на карти и бездруго оскъдните си дажби.
Малките дървени къщурки в селището Сидни никнеха като гъби след дъжд и вече се подреждаха в истински улици — сковаваха ги Нат Лукас и неговите дърводелци, които работеха като фурии, стига трионите на Ричард да им доставяха нужните мертеци и дъски. Не разполагаха нито с време, нито с инструменти, за да снаждат гредите като хората, само ги съединяваха с тънички летви, които да запълват луфтовете, стил, който не бе неприятен, стига, както в къщата на Ричард, да изгладиш и лъснеш дървото с шкурка. Най-сетне сложиха листово стъкло — дар от губернатора Филип — по прозорците на губернаторската къща, която в по-добри времена Кинг бе разширил дотолкова, че да кани по петима-шестима души на гости. Всички останали къщи, дори достатъчно уютните, за да задоволят и флотските офицери, и моряците, засега имаха само капаци или направо зеещи отвори. На една от ямите с трионите се бичеха дъски, с които да бъдат покрити къщите, първо обаче те трябваше да киснат месец и половина в морска вода, та да могат да бъдат разрязани на тънки летви. А това означаваше, че повечето къщи и колиби бяха с временни покриви от ленени стъбла. Със задачата да обикалят надлъж и шир острова, за да търсят лен, бяха натоварени моряците от „Сириус“, понеже Рос категорично отказа да ги остави да лентяйстват.
Понеже поне засега бяха освободени от задължението да снабдяват Порт Джаксън с вар, се заеха да трошат варовика и да майсторят с него основите на къщите, огнищата и комините. Четиримата бъчвари, с които островът вече разполагаше, откриха твърдо дърво, от което ставаха и дъски за покриви, и се запретнаха да правят каци. Рос беше турил няколко жени да мелят на ръка с хромелите реколтата от пшеница на Кинг, защото отсъди, че плъховете ще нападат по-малко брашното, прибрано в бурета, отколкото зърното. Арън Дейвис, който в края на престоя си в Порт Джаксън бе месил хляб, беше назначен за хлебар на селището. Не че жителите му ядяха всеки ден хляб — получаваха го в неделя и сряда, в понеделник и четвъртък трябваше да се задоволяват с ориз, в събота — с грах, във вторник и петък — с качамак, примесен с овесени ядки.
След като видя колко бързо се размножават свинете, Рос вдигна малка пещ и се зае да произвежда сол. Свинското, което не ставаше за осоляване, се кълцаше и от него, както и от червата се правеха наденици.
— Най-хубавото на свинята е — бе чут да заявява майор Рос, — че за ядене не стават само копитата.
Тъй като беше общоизвестно, че той не притежава и грамче хумор, всички отсъдиха, че е говорил сериозно.
