— Най-страшно беше на „Нептун“, но и на „Скарбъро“ положението не беше по-розово — прекарваше близо шейсет души повече, отколкото първия път, и то на по-малко пространство. На „Сюрприз“ условията бяха най-добри, там умряха само трийсет и шест души от общо двеста петдесет и четири, поели от Лондон. Ако не повръщахме, плачехме, честно ви казвам. Каторжниците бяха само кожа и кости — всички до последния, и продължиха да мрат, докато им помагахме да излязат от отсеците. Ами смрадта! Издъхваха по палубите, издъхваха, докато ги товарехме по лодките, издъхваха, докато ги прекарвахме до брега. А които оживяха, трябваше да бъдат лекувани пред лазаретите, докато изтребим паразитите: по тях пъплеха хиляди въшки, изобщо не преувеличавам, нали, господин Уентуърт?
— Ни най-малко — потвърди другият новопристигнал, който се хранеше в офицерския стол: снажен рус красавец на име Дарси Уентуърт, слязъл на остров Норфолк като помощник-лекар. — „Нептун“ си беше кораб, сякаш дошъл от ада. Потеглих с него като корабен лекар от Портсмут, ала по време на пътуването нито веднъж не ме накараха да сляза долу, обратното, дори ми забраниха да припарвам до затвора. През целия път усещахме миризмата, но щом в Порт Джаксън слязох долу да помогна — майко мила! Просто нямам думи да ви го опиша. Нямаше къде да стъпим в това море от пълзящи твари, разлагащи се трупове, хлебарки, плъхове, мухи, бълхи, въшки и въпреки това някои от хората, моля ви се, още бяха живи. Поне ние, лекарите, сме на мнение, че който е оцелял при такива обстоятелства, рано или късно ще превърти.
Стивън познаваше повече капитани на търговски кораби, отколкото флотските офицери, и попита:
— Кой беше капитан на „Нептун“?
— Едно добиче на име Доналд Трейл — отвърна Уентуърт. — Не можеше да разбере какво се притесняваме толкова, та се питам колко ли живи роби е доставял в Ямайка. Единственото, което интересуваше и него, а и Анестис, бе да развърти търговийка с хората в Порт Джаксън, но искаше на всичко такива баснословни пари, че му купиха само рома.
— Чувал съм го тоя Трейл — рече Стивън така, сякаш се е поболял. — Ще държи един негър жив само защото никой няма да го купи мъртъв. Истинско убийство е да подпишеш договор, с който негласно разрешаваш убийства. Гръм да ги удари всички негодници във Вътрешно министерство.
— Държеше се зле дори със свободните граждани, платили си за пътуването — ей това е най-голямата загадка — поклати глава Уентуърт. — Ако не за друго, то поне за да опази собствената си кожа, би трябвало да е мил поне с тях, но не би. С „Нептун“ пътуваха и някои офицери и редници от армейския полк, създаден наскоро специално за да служи в Нов Южен Уелс. Капитан Джон Макартър от Корпуса на Нов Южен Уелс, жена му и невръстното им дете, както и по-големият им син бяха наблъскани заедно със слугите в тясна като килия каюта, не им разрешаваха да влизат в каюткомпанията, а на палубата можеха да излизат само по тесен проход, натъпкан с каторжнички и с препълнени догоре кофи с изпражнения. Пеленачето умря, Макартър се изпокара с Трейл и с щурмана и в Кейптаун се прехвърли на „Скарбъро“, но вече беше късно — беше се поболял от мръсотията. Доколкото разбрах, синът му също не е добре.
— А ти как пътува, господин Уентуърт? — попита майор Рос, който досега беше слушал, без да проронва и дума.
— Лошо, но поне можех да излизам на палубата. След като Макартърови се изнесоха, настаних жената в тяхната каюта — за нея това бе значително подобрение. — Най-неочаквано той сбърчи чело. — Имам в Англия влиятелни роднини, писах им, щом „Нептун“ се прибере, да потърсят на Трейл отговорност за извършените престъпления.
— Хич не се и надявай — намеси се капитан Джордж Джонстън. — Лорд Пенрин и неговите приятелчета, търговците с роби, имат по-голямо влияние в парламента, отколкото десетина херцози и графове, взети заедно.
— Господин Мъри, разкажете ми какво още се случи на тия клетници в Порт Джаксън — нареди майор Рос.
— Негово превъзходителство губернаторът заповяда извън селището да изкопаят дълбок ров — продължи Мъри, — и пренесоха там мъртъвците, та господин Джонсън да ги опее. Много мил човек е тоя Джонсън — грижеше се за оцелелите, не се побоя да слезе и на долната палуба на „Нептун“, за да извежда хората, беше трогателен, докато даваше последно причастие. Но така и не успяха да заровят труповете в рова. Затрупаха ги с камъни, така че местните псета да не ги докопат — те опоскват всичко, изпречило им се на пътя; щом „Сюрприз“ потегли за остров Норфолк, продължиха да стоварват трупове. Хората продължаваха да мрат като мухи. Губернаторът Филип място не може да си намери от мъка и гняв. Носим писмо от него до лорд Сидни, но се опасявам, че Вътрешно министерство ще го получи чак след като изпрати следващата партида каторжници — при същите условия и със същите доставчици, снабдявали и корабите за роби. Ще им плати предварително, за да докарат в Порт Джаксън трупове.
— Трейл се радва на всяка преждевременна смърт — вметна Уентуърт. — На „Нептун“ мряха и моряци.
