Макар и да не отвърна, жената тръгна по-уверено, докато не навлязоха в селището на моряците от „Сириус“. Те живееха на палатки, докато дърводелците вдигнат прилични бараки и колиби, и в далечината се мярнаха неколцина души. Досами пътя гореше голям огън, край него обаче нямаше никого. Вероятно всички до последния човек се бяха напили с ром. Никой не видя как Ричард взима борина и я пали, не видя и клетницата, вкопчила се в ръката му така, сякаш от това зависеше животът й.
— Как се казваш? — попита я той, когато пак навлязоха сред боровете, вече по-оголени откъм южната страна и тътнещи от усилилия се вятър, който блъскаше като чук по метална пластина: бум-бум-бум.
— Катерин Кларк.
— Кити — рече на мига Ричард. — Кити66!
Тя подскочи като ужилена.
— От къде знаеш?
— Не, не знам — отвърна той изненадан. — Просто в началото ми се стори, че мяука коте. С „Лейди Джулиана“ ли пристигна?
— Да.
Той усещаше, че жената едвам тътрузи нозе, но не дръзваше да я вземе на ръце и да я носи, да не би да я уплаши — кой ли негодник я беше нападнал? — затова рече:
— Няма да си хабим времето и въздуха за излишни приказки. Най-важното, Кити, е да се приберем у дома.
Дом! Най-прелестната дума на света. Ричард я изрече така, сякаш беше много важна за него, сякаш обещаваше на жената всичко, от което тя бе лишена от толкова време. Дълги години, преди да я осъдят и да я пратят за кратко в Нюгейтската тъмница в Лондон, а после — и на „Лейди Джулиана“, който бе хвърлил котва в Темза и след месеци накрая потегли сам към Ботаническия залив. За Кити пътуването не бе чак толкова ужасно, понеже никой от моряците не й посегна — на кораба имаше двеста и четири жени, от които трийсетината мъже можеха да избират на воля и надали биха предпочели такъв жив скелет като Кити пред възпълните момичета със заоблен ханш, гърди, коремче. Сред моряците на платнохода: имаше и такива, които не се задоволяваха само с едно завоевание, но господин Никъл внимаваше много някое от момичетата да не бъде изнасилено. Повечето членове на екипажа се държаха като купувачи, отишли на тържище за коне, и щом си изберяха жена, не посягаха на останалите. Подобно на доста други на борда, Катерин Кларк изобщо не привличаше мъжкото внимание. Щом пристигнаха в Порт Джаксън, не ги свалиха на брега, оставиха ги на „Лейди Джулиана“, после избраха наслуки сто петдесет и седем от тях и ги прехвърлиха на „Сюрприз“, за да ги закарат на остров Норфолк, място, за което Кити не беше чувала никога, ама никога. Не бе чувала и за Порт Джаксън — знаеше само вцепеняващото име Ботанически залив.
На „Сюрприз“ беше много по-страшно, отколкото на „Лейди Джулиана“. Още от Темза Катерин я мъчеше морска болест, тормозила я през целия тягостно бавен път с „Лейди Джулиана“, превърнал се за нея в кошмар, заради който тя бе на косъм от лудостта. Натикаха ги в помещение, където пъплеха какви ли не гадини и се плискаше някаква течност — никой не се и осмеляваше да предположи каква, а зловонието бе толкова силно, че те така и не свикнаха с него. Отнийде не влизаше чист въздух, не ги пускаха и на палубата.
Катерин изпадна в ужас, когато я откараха с лодка при брега и я метнаха като парцалена кукла към скалите, добре, че я хвана красив мъж с лъчезарна усмивка и сини очи, който я поуспокои, побутна я лекичко и я попита дали ще успее да се покатери по стръмната урва. Колкото да му угоди, Катерин кимна и запъпли мъчително нагоре, като се подпираше на вързопа с вещите и на намотаните на денк завивки. Съдбата бе отсъдила тя да не види още тогава Ричард Морган, който, докато се бе катерила нагоре към билото, се беше спуснал долу на скалата по по-стръмна и опасна пътека. На върха Катерин спря да си поеме дъх и продължи нататък по пътя, усетила, че за последната година морската болест и недохранването не са я подготвили да го извърви, където и да водеше той. Покрай нея притичаха неколцина мъже, които дори не я забелязаха.
Недалеч от гората нозете й се подкосиха, тя остави денка и завивките на земята, приседна на тях и отпуснала глава между коленете си, изхлипа.
— Я, какво имаме тук? — попита някой.
Катерин вдигна очи и съгледа русоляв мъж, облечен само в чифт дрипави платнени панталони, който я гледаше втренчено. Усмихна се и се видя, че предните му зъби, и горните, и долните, ги нямаше, на тяхно място зееше зловеща черна паст. Но жената бе капнала от умора и когато непознатият й протегна ръка, тя я пое с надеждата мъжът да й помогне да стане. Вместо това обаче той я сграбчи и се опита да лепне върху устата й ужасната си паст. Катерин се задърпа със сетни сили и опита да се отскубне, когато онзи негодник я стисна за гърдите и тя чу как излинялата каторжническа рокля се раздира.
