— Смърдят по-ужасно и от трюмовете на „Александър“ — рече той и ги метна в огъня. После си изми старателно ръцете на легена. — Сега в Държавното хранилище има обуща, виж дали ще обаеш драгия лейтенант Ралфи — да ти отпусне един чифт. — Седна и засърба лакомо чорбата. — Помислих я за котка — рече ни в клин, ни в ръкав.
— Моля?
— Измяука от гората. Точно като котка. Отидох с надеждата да ти намеря нов Родни.
Стивън го погледна разнежено през масата. „Съвсем в негов стил — помисли си. — Дали изобщо мисли някога първо за себе си? А сега и това окаяно девойче, за което съм сигурен, че е извършило престъпление точно толкова, колкото и Дева Мария. Несретница от някакво сиропиталище. И какво ли го е прихванало, та да се влюби точно в нея? А е хлътнал, горкият, до уши. Защо точно по нея? Помогна на десетки да слязат на брега, сред тях имаше невероятно хубави момичета и жени, личеше си, че някои са образовани, духовити, дори изтънчени. Не всяка каторжничка е лека жена. Защо точно в Катерин Кларк? Кльощава и грозновата, скучна и възглупава. Най-обикновено девойче без грам обаяние, ум, хубост.“
— Много съм ти благодарен — рече на глас Стивън, — но Оливия обеща да ми даде едно от нейните котета, пъстро такова, мъжко и много храбро. Дори си има и име — Тобаяс. — След като си изяде чорбата, стана да се увери, че има още и за тях, и мъничко — за Кити. — Виждал ли си някога такива очи? — попита Стивън и се надвеси над рафта при огнището.
Беше с гръб и не видя как по тялото на Ричард минава гърч когато се обърна, болката бе попреминала, той обаче забеляза смута, обзел неговия приятел, и се стъписа.
— Да, виждал съм — отвърна, без да трепне, Ричард. — Синът ми — Уилям Хенри, имаше такива очи.
— Само един син ли си имал, Ричард?
— Да, само Уилям Хенри. Преди той да се роди, сестра му се спомина от едра шарка. Майка му пък умря така, сякаш някой я повали с пестник — момченцето беше на осем години. Уилям Хенри… изчезна малко преди да навърши десет години. Хората смятаха, че се е удавил в река Ейвън, аз обаче не мислех така. Всъщност по-честно е да кажа, че не исках да го приема. Момчето било с един свой учител от училище „Колстън“. Учителят се застреля — остави писмо, че тъкмо той е причинил смъртта на Уилям Хенри, което само усложни положението. Цяла седмица всички в Бристъл търсиха под дърво и камък, но така и не намерихме трупа на Уилям Хенри. Аз продължих да го издирвам. Най-мъчителни бяха съмненията: ако наистина е умрял, как точно е станало? Единственият, който можеше да ми каже, сам бе сложил край на живота си.
„Най-странното е, че учителят е могъл да ми бъде роден брат — откровен педераст! — помисли Стивън. — Значи този даскал — каква чудесна професия за педофил — е сторил нещо. Готов съм да си заложа главата, че Ричард също го знае. Въпреки това никога не ме е приравнявал с онзи мъж, нищо, че и аз съм като него.“
— Продължавай, Ричард — подкани той тихо.
— След това вече ми беше все едно жив ли съм, мъртъв ли. Разказвал съм ти за оная измама с акцизите и как негодниците му с негодници се отърваха от мен, като ме пратиха на съд в Глостър. — Той наведе глава и замислен, се вторачи в масата. — Сега обаче знам, че Уилям Хенри наистина е мъртъв. Очите на тази жена са знак Божи. Те отговориха на много въпроси.
Стивън се разплака. И заради мъката на Ричард, но и заради себе си, макар че никога не беше хранил надежди, просто бе стоял до Ричард така, както дяконът стои до свещеника в очакване да започне светото причастие. При липсата на любов Стивън поне можеше да се утешава с мисълта, че Ричард не принадлежи на никого. Ала ето че той принадлежеше — на мъртвото си семейство и най-вече на Уилям Хенри. Когото беше изгубил завинаги. Докато Бог не му беше пратил Катерин, или Кити Кларк, погледнала го с очите на сина му. Каква благословия! Така стават тия неща: поглед, усмивка, дума, движение, безсмислени за всички останали, понеже техният смисъл е неповторим и личен. Време и мъки.
— Ще се радвам, ако ти е поолекнало — рече Стивън.
Вътрешната врата се отвори, и двамата се обърнаха.
На Ричард тя му се стори много хубава, чистичка с меката като на пеленаче косица и перлените нокти на краката — усмихваше се някак сериозно, като дете, натоварено с първата си задача. Беше неописуемо мила. И очарователна. Неговата малка Кити, за която той щеше да се грижи до гроб.
Според Стивън пък жената изглеждаше малко по-приемливо, отколкото когато бе мръсна: кльощава и грозновата, невзрачна и възглупава. Усмивката ли? Най-обикновена, донякъде сълзлива. Божичко, какви шеги си правеше съдбата! Да даде на това мижаво девойче единственото нещо на белия свят, което можеше да привлече Ричард Морган и да го задържи!
— Я си облечи риза, как ще ходиш така в августовския вятър на Сидни! — възкликна Стивън и метна една от ризите си на своя приятел. — Обущата ти, Кити, бяха много мръсни, наложи се да ги изгорим. Ще се помъча час по-скоро да ти намеря нови, но сега, искаш, не искаш, ще те занесем на ръце до къщата на Ричард.
— Не може ли да остана тук? — попита тя.
