В далечината се чуха гласове. Мъжът тутакси я пусна, а Катерин се дръпна и се втурна към дърветата. За миг непознатият явно се подвоуми дали да хукне да я гони, но гласовете се чуха отново. Той сви рамене, грабна вързопа с дрехите и завивките и пое в посоката, в която бяха показали и на Катерин да върви. Гласовете на хората, които разговаряха, се приближаваха. Жената се уплаши до смърт и се завтече навътре в гората — тича, докато изгуби представа къде се намира и къде се пада пътят. Нещо се блъсна в лицето й, тя обаче не изкрещя. Изпадна в несвяст и си удари главата о едно коренище.
Когато дойде със стон на себе си и пак взе да повръща, вече се беше мръкнало. Нещо се стрелкаше покрай нея, писукаше тъничко, огромните дървеса пукаха и пъшкаха, нощта беше непрогледна — Катерин припълзя на четири крака до хралупата в един от дънерите, толкова дебел, че не се виждаше зад него, сгуши се вътре и зачака да се пукне мъждивото утро, та да разбере къде се е озовала. Бе заобиколена от тия великански дървета и беше залостена в затвора си от пълзящо растение със ствол колкото кръста й.
Цял ден беше слушала как някъде наблизо минават хора, но не ги повика, уплашена да не би ужасният мъж да се е спотаил и да я причаква. Накрая пак започна да се смрачава; самата Катерин не знаеше как така най-неочаквано се е престрашила да извика. Отговориха й веднага: „Кити, Кити!“ Някой я викаше по име и тя тутакси си представи прекрасния мъж, помогнал й да слезе на брега.
Човекът, който я намери, наистина приличаше донякъде на онзи мъж, но не беше той — косата му беше подстригана късо, очите му бяха по-сиви. И неговата усмивка беше лъчезарна, а зъбите му бяха снежнобели и всичките до последния си бяха на мястото. Вече беше тъмно и Катерин не успя да го разгледа по-хубаво, той обаче й протегна ръка и тя начаса я пое и я стисна, свързвайки я с непознатия, свалил я на брега и загнездил се неизличимо в паметта й. След като излязоха на пътя, жената все пак успя да различи, че този мъж е по-стар от нейния герой от скалата, инак също беше със загоряло от слънцето лице и тъмна коса — може би бяха братя. Тъкмо този извод я накара да му се довери и да тръгне с него.
— Премръзнала си — каза й Ричард. — Много те моля, нека ти дам ризата си. Не искам да те обиждам, Кити, но за да ти я сложа, трябва да те докосна.
Дори и да искаше да я обиди, Катерин бе толкова омаломощена, че нямаше сили да се съпротивлява, затова застана кротко, докато Ричард си смъкваше ризата, надяваше ръкавите върху ръцете й и пристягаше на възел пешовете около кръста й.
— Постопли ли се?
— Да.
Жената се насили да продължи нататък, докато не излязоха в края на гората, спускащ се рязко надолу по хълм, потънал в по-различна тъмнина: тук-там проблясваха светещи точици, а в дъното се виждаше бяло сияние. Катерин се препъна и залитна.
— А, така не може! — каза Ричард и остави борината.
Метна жената на рамо, хвана с едната ръка китките й, с другата — глезените, и продължи нататък със сигурна крачка, сякаш вървеше посред бял ден. В подножието на баира изникна къща. Той отиде при нея и похлопа по вратата.
— Стивън! — извика.
— Майко мила, Ричард, жени ли си почнал да похищаваш? — ахна мъжът от скалата, в чиито очи проблясваха дяволити незлобливи пламъчета.
— Клетото дете е стояло цяла нощ в гората при Водопада. Някакъв негодник я е нападнал и й е задигнал вещите. Ще ми светиш ли да се прибера?
— Дай на мен — подкани Стивън. — Сигурно си капнал от умора.
„Много те моля, поноси ме!“ — замоли се наум Катерин. Но Ричард Морган поклати глава.
— А, няма нужда, нося я само от билото на хълма, ей го де е. Цялата е във въшки. Само ме изпрати.
— Чудо голямо, че имала въшки. Внасяй я вътре — разпореди се Стивън, както държеше вратата широко отворена. — Ти не си запалил огън, нямаш и нищо за ядене, нали смяташе да вечеряш при мен. Внасяй я, бе, човек! За последните два дена и аз се нагледах на въшки. — Той зърна лицето на Ричард и усети как сърцето му се свива. Знае ли човек защо се влюбваме и защо обикваме тъкмо този, а не онзи? — Намира ми се рибена чорбица. Тъкмо като за жената — тя надали ще успее да хапне друго.
— Първо да махнем въшките, че току-виж се поболяла. Трябва да се изкъпе и да се преоблече. Имаш ли достатъчно топла вода? А студена да донеса ли? Ще отскоча до Оливия Лукас да взема някои неща.
— Вода ми се намира, но виж, нямам корито и ситен гребен. Иди питай Оливия дали може да ти услужи.
И така, Ричард излезе и остави Стивън сам с дриплата, която се бе поокопитила и го зяпаше прехласната с най-невероятните очи, които той беше виждал през живота си: кехлибарени, напръскани с тъмнокафяви точици, обточени с мигли, толкова светли, че си личаха само защото проблясваха като кристалчета на светлината на свещта. Жената беше по-кльощава, отколкото вероятно Бог я беше създал, имаше заоблено лице, което не беше красиво, ако не се броят очите — като на повечето англичанки, носът беше голям, а брадичката — издадена.
Стивън премести насред стаята един стол и сложи гостенката да седне на него.
