— Аз съм Стивън Донован — представи се той и гребна от рибената чорба водичката, която остави в купата да поизстине. — А ти коя си?
— Катерин Кларк. Кити — отвърна тя и се усмихна, при което се видяха нещо като трапчинка върху лявата буза и равни, потъмнели зъби.
Като опитен моряк той веднага разчете това като знак за продължителна морска болест и недояждане.
— Помогна ми на скалата — допълни жената.
— Помогнах на петдесетина души, значи съм помогнал и на теб. А сега, Кити, ми разкажи за оня мъж и за нощта в гората.
Тя му разправи всичко от игла до конец. От минута на минута си възвръщаше все повече самообладанието и оглеждаше подредената стая, служеща и за кухничка — вътре имаше маса, няколко хубави стола, пейка, още една маса, която, изглежда, се използваше и за писалище, стени, обковани със загладени с шкурка дъски, три челюсти с огромни зъбища, шахматна дъска с наредени по нея фигури, мастилница, пачи пера и тесте хартия. Масата беше подредена за двама.
— Значи мъж с руса коса, четирите му предни зъби ги е нямало.
— Да.
— Том Джоунс втори, само той е. — Стивън й подаде купичката. — Пийни.
Тя отпи плахо от чорбицата и върху лицето й се изписа блаженство, сетне я изгълта ненаситно и подаде празната купа.
— Може ли още малко, господин Донован?
— Викай ми Стивън. За можене — може, но след малко, Кити. Нека първо това, което изяде, се слегне. Често ли те мъчеше морска болест?
— Постоянно — отвърна жената простичко.
— От утре си търкай всеки ден зъбите с пепел от огнището. Не го ли правиш, ще изпопадат. Стомашната киселина ги разяжда.
— Извинявай, че ти донесох въшки в къщата — допълни Катерин.
— Не се притеснявай, дете. Ричард ще ти намери нови дрехи, а тези ще ги изгорим. Но според мен трябва да си отрежеш косата, стига да го преживееш, разбира се. Е, не съвсем до кожата, но все пак късо.
Тя трепна, но въпреки това кимна.
Ричард се върна, понесъл малко тенекиено корито със сложени в него дрехи. — Оливия Лукас цена няма — рече той, след което, остави тежко коритото и извади дрехите. — Кити разказа ли ти какво й се е случило?
— Да. Налетял й е Том Джоунс втори. Че кой друг!
Двамата мъже напълниха до половината детското коритце, като смесиха топлата вода със студена, а на Кити й се стори, че работят така, сякаш наистина са братя.
— Свикнала ли си да се къпеш, Кити? — попита Ричард.
Не се сети как по-тактично да й зададе въпроса — съдейки от вида й, не беше изключено тя да не знае какво е това баня.
— О, да. Не знам как да ви благодаря, господин Морган. Откакто слязох от „Лейди Джулиана“, не съм се мила като хората. Но докато пътувахме с нея, се стараехме да бъдем чисти и нямахме въшки. Ако ми дадете ножици, ще си отрежа косата — отвърна тя любезно, с едва доловим лондонски акцент — сигурно беше от Съри или Кент.
Ричард я погледна ужасен.
— Дай боже да не режем косата! Имам ситен гребен, ще го използваме, докато махнем всичко, дори гнидите. И се казвам Ричард, а не господин Морган. А ти, Кити, откъде си?
— От Елтам в Кент. После бях в девическото сиропиталище в Кентърбъри, а след това работих като прислуга в кухнята в едно имение в Сейнт Пол, Детфорд. Изправиха ме пред съд в Мейдстън и ме осъдиха на седем години изселване — издекламира смирено тя. — Откраднах от един магазин малко муселин. Така ми се струва.
— А на колко години си? — поинтересува се Стивън.
— Миналия месец навърших двайсет.
— Време е да се окъпеш — подкани Ричард, после се наведе и вдигна коритото, сякаш бе леко като перце. — Предоставяме ти спалнята и свещта и се изтъркай хубавичко. Дай си обущата, а мръсните дрехи изхвърли през прозореца навън. Стивън, я й занеси новите дрехи, сапуна и четката — помогни, де! Измий си косата, дете, изтъркай си главата и после се реши, сякаш от това ти зависи животът. — Той се подсмихна. — При всички положения ти зависи съдбата на косата. А сега да се върнем на Том Джоунс втори — добави той, когато останаха сами със Стивън. — Какво ще го правим?
— Остави на мен. — Стивън запали от огнището друга свещ, сетне напълни две купи с рибена чорба и натроши самуна хляб. — Мисля, че не е разумно да занимаваме с това майора, негова икономка все пак е госпожа Морган. И бездруго за нищо време ще научи, че си прибрал някаква голтачка. Пак добре, че презимето й е Кларк! Ще ида при драгия ни лейтенант Ралфи и ще му разкажа всичко, като наблегна, че момичето не е някоя от „ония проклетии, леките жени“, както се изразява той. Като чуе името Кларк, сигурно ще ми повярва. Освен това мрази до смърт втория Томас Джоунс — поне в това отношение проявява отличен вкус. Но се опасявам, че така и няма да видим повече завивките и вещите на момичето — Джоунс сто на сто ги е спазарил срещу услугите на някоя пачавра.
Ричард вдигна обущата на Кити, спогледа се със Стивън и се свъси.
