— Още не! — отвърна Дик, после задърпа сина си, който още се бършеше, при прозореца с дантелено перденце, където в предизгревния здрач се виждаше малко по-добре. Там го огледа свъсен. — Дано не си пипнал трипер или шарка.
— Сигурен съм, че не съм пипнал нищо. Момичето е невероятно.
— Какво стана?
— Срещнах я в къщата, където живее Инсел.
— Не думай! Нима се задоволяваш с огризките на Инсел?
— Няма такова нещо. Тя ще предпочете да си пререже гърлото, отколкото да легне с тоя мухльо. Много изискана е, не е жена за всеки. — Той се свъси и поклати глава. — Да ти призная, и аз не знам с какво толкова я привличам. Ние с Инсел всъщност сме си един дол дренки.
— Я не говори такива врели-некипели. Инсел не може да ти стъпи и на малкия пръст.
— Ще се видим пак днес в осем сутринта.
Дик подсвирна.
— Както гледам, работата е дебела.
— Ами да. Не жена, а огън. — Ричард пристегна долните си гащи и си среса мократа коса. — Лошото, татко, е, че я смятам за покварена, а не мога да й се наситя. Да ходя ли изобщо при нея? Дали да не я зарежа?
— Върви, Ричард, върви! Ако наистина е огън, единственото, което можеш да сториш, е да минеш през него и да излезеш от другата страна.
— Ами ако се опаря?
— Ще се моля да не ти се случва.
В осем без четвърт, докато затваряше отвън вратата на „Гербът на Купър“, Ричард си помисли ведро, че има поне одобрението на баща си. Не беше и мечтал той да го разбере. Кой ли е бил неговият огън?
Още не проумяваше защо отива отново при жената, дали защото с любенето си тя го беше направила свой роб, или просто защото прекалено дълго се бе лишавал от секс. В Бристъл никой не употребяваше заедно с любене и думата секс — прекалено недвусмислена за един малък богобоязлив град, където хората предпочитаха да премълчават доста неща. Секс сякаш лишаваше любенето от любов и го превръщаше в нещо греховно, скотско. В такъв случай обаче именно заради секса, единствено заради секса и заради нищо друго сега Ричард се бе запътил към Кладенеца на Джейкъб и към Ан-Мари.
Точно тогава се сети за Уилям Хенри. Беше сигурен, че момчето му е живо, но в някакъв друг свят, откъдето не може да се прибере у дома. Което означаваше, че са го отвлекли и са го направили ратайче на някой кораб. Случваше се често, особено на хубавите момченца. „О, мили боже! Смили се над сини ми, не допускай това. Умолявам те, милостиви боже, по-добри да умре! Докъде се докарах — не мога и не мога да преглътна горчивата си орис, а тая френска пачавра ме е омагьосала точно както оная змия, която веднъж видях на панаира в Бристъл, бе обаяла един плъх…“
С всяка нова среща — а през следващата седмица Ричард се виждаше всеки божи ден с Ан-Мари, огънят се разгаряше все повече и повече. Болката от тоя огън, болката, че е зарязал Уилям Хенри на произвола на съдбата, докато той сигурно се мъчи на някой кораб, го тласкаше отново и отново към рома. Дните му се превърнаха в размазано петно, където във вихрушка се преплитаха Ан-Мари, разтревоженото лице на баща му, Уилям Хенри, който го вика от много далеч, чак от другия край на ширналото се море, секс, музика, змии и ром, ром, който да му донесе забрава след всяка ужасна среща с Ан-Мари. Ричард мразеше тая проклета френска кучка, но не можеше и не можеше да й се насити. Още по-лошо — мразеше и себе си.
После най-неочаквано тя му прати по Уили Инсел бележка, че известно време не можела да се среща с него, без обаче да посочва причина. Смаян от цялата тая разгоряла се любов, Инсел също не успя да му каже нищо, обясни само, че момичето не живеело горе в мансардата и сигурно е отишло при госпожа Бартън. „Няма да го преживея, ако изгубя и двамата — мислеше си Ричард, докато обикаляше с надеждата да намери някого от тях. — Чувствата ми към нея приличат на метал, тежък и тъмен като олово, защо тогава съм седнал да си скубя косите, задето я губя? Защото огънят още ме гори отвътре.“
Накрая се отказа да търси под дърво и камък момичето и по цял ден висеше в пивницата. Наливаше се с ром, говореше си сам, изобщо не посягаше към пачето перо и хартията, които бе приготвил, за да пише на господин Джеймс Тисълтуейт.
— Джим, кажи ми, моля те, какво да правя, в чудо съм се видял — рече Дик на братовчеда Джеймс — аптекаря.
— Аз съм аптекар, не лечител на души, а душата на клетия Ричард наистина е болна. Не, не виня жената. Тя е само симптом на заболяването, от което Ричард страда още откакто Уилям Хенри се удави.
— Наистина ли смяташ, че се е удавил?
Братовчедът Джеймс — аптекарят, кимна рязко.
— Не се и съмнявам — въздъхна той. — В началото си мислех, че сигурно е за предпочитане Ричард да таи някакви надежди, но откак взе да посяга към чашката, си промених мнението. Душата му се нуждае от доктор, ромът няма да го изцели.
