– Какво? Защо ще го правят това?
– Защото повечето от нас тръгнаха на изток, по долината – не могат да ни оставят да подгоним подкрепленията им. Налага им се да пометат и ледериите, и болкандо.
Погледът на вещицата зашари по вдиганата припряно отбрана на ледериите.
– Много повече са от нас. Лошо.
– Атакуването струва скъпо – скоро ще си разменим ролите и няма да им хареса.
– Само смесената кръв ги държи да се бият изобщо – промълви тихо Прешъс.
– Какво?
– Смесената кръв. Захранват се от този проклет лабиринт – използват го, за да подчинят колансийците на волята си. Съмнявам се, че ще се бият толкова твърдо без това.
– И го казваш чак сега? – Фейнт се огледа и видя принца, яхнал коня си на двайсетина крачки встрани, с гръб към тях и загледан към тръгващите роти на подкреплението. Тръгна към него, но се олюля. Причерня й.
– Какво ми става?
– Загуба на кръв – сопна се Прешъс Тимбъл.
Фейнт изсъска от безсилие и бавно закрета към Брис Бедикт. „Намерете проклетите със смесената кръв. Насочете няколко катапулта към тях. Разкъсайте ги на парчета. И тази битка е свършила.“
– Принц Брис!
Мъжът извърна глава.
Фейнт изкуцука до него.
– Две думи, ваше височество…
Останали без дъх, перишите се изкачиха по склона на долината на бегом и в пълно снаряжение. Синдекан спря и огледа терена.
„Лошо. Много лошо.“
На четирийсет крачки напред успоредно на долината минаваше издигнат път, чиято страна откъм тях бе укрепена с огладени речни камъни. Преди него имаше ивица разорана земя, оставена на угар от поне две години. Отдясно, на стотина крачки, се издигаха няколко сгради – чифлик откъм нивите, конюшни и хан откъм пътя.
Синдекан продължи напред, като оглеждаше намръщено стръмния скат на пътя. Стигна до него, прибра меча в ножницата и се изкатери горе.
Отвъд пътя незасетите ниви се простираха на една трета левга, накъсани от хаотична плетеница каменни огради.
– Виж, това е по-добре – измърмори той.
Никоя войска нямаше да се зарадва, ако й се наложи да мине през това – дори само стените щяха да я забавят, тъй като бяха високи един човешки бой. Перишите можеха да се раздробят на полукохорти, да влизат в бой една след друга и докато колансийците успееха да си пробият път, битката при Шпила отдавна щеше да е приключила.
„Все пак остава пътят от тази страна обаче. Достатъчно тясно, но къде да натежи отбраната ми? Изобщо не може да се защити. Впрочем, опитът за пробив оттук ще е кошмар… докато пробият. Тъй че хвърлям една кохорта на пет стъпки зад линията и ги чакам. Запушваме ги, не им позволяваме да се развърнат встрани. Ще свърши работа. Би трябвало.“
Обърна се и огледа Сивите шлемове. Задъхани, повечето превити на две или коленичили, гълтаха въздух като риби на сухо. Синдекан посочи към сградите.
– Ранените отиват там. Резачите да тръгват – устройте се колкото може по-бързо. Останалите, изпийте последната си вода, ако вече не сте го направили. Ще държим пътя и отсамната му страна, предимно. Искам две кохорти от другата страна в случай, че пратят части натам. Ако го направят, накарайте ги да си платят, братя и сестри. Сега марш на двайсет крачки от сградите и се стройте там.
Перишите безмълвно станаха и тръгнаха през буренясалото поле.
Синдекан се обърна и погледна по пътя.
Това там не беше ли блясък от върхове на пики?
Погледна навъсено през рамо Сивите шлемове.
– Стъпвай по-живо! Врагът е на пътя!
„Вълците дано ни опазят днес.“
Старши Разводнен Фестиан даде знак и загледа как спусналите се от пътя откъм сушата кохорти се раздробиха, щом навлязоха в полето с каменните огради. Малки отряди затичаха напред да осигурят проходи между стените.
На шестстотин крачки по-натам по пътя се виждаха проклетите периши… но почти бяха зарязали заградените ниви.
Смяташе да влезе в решителна схватка със Сивите шлемове, да натисне напред с тежестта на петнайсет хиляди тежка колансийска пехота, а след това да прати осем хиляди през загражденията и да завземе пътя зад тях. Първо щяха да съкрушат защитниците на самия път, а след това да изтласкат останалите през полето до самия ръб на долината, откъдето единственото отстъпление щеше да е убийствено търкаляне надолу по стръмния склон.
Смяташе да го приключи бързо.
В далечината на изток се открояваше горната третина на Шпила. Всичко отвъд него, по неравното възвишение на провлака, бе скрито в облаци прах и дим. Гледката го смрази.
„А брат Усърдие вече е мъртъв. Убит с подъл магически капан. Сега всичко се крепи на теб, сестро Благоговение. Но ние ще надделеем. Справедливостта е меч, който няма равен. Моля те, сестро, дръж се. Ние идваме.“
Гилимада забави стъпките си, за да се изравни с Бойния главатар, и той я погледна навъсено, докато се мъчеше да си поеме дъх.
– Пратих съгледвач на пътя – войници има на него – каза грамадната жена.
