Физически не беше трудно да го направи — плътта лесно се разтваряше пред ножа, кръвта спря почти веднага, след като бе протекла. И все пак съзнаваше дълбоката, почти завладяваща съпротива вътре в себе си. Това беше танг! Син на небето! Потръпна, пусна прорязаната плът, след това обърна главата и направи същото и от другата страна.
Положи главата на възглавницата и отстъпи назад. Беше ужасен. Външно изглеждаше спокоен, почти леден, овладял се, но вътрешно беше разтърсен от необясним, почти религиозен страх от това, което правеше. Пулсът му се ускори, стомахът му се разбунтува и през цялото време част от него му повтаряше:
Ужасен, той се взря в двете дебели въпросителни от плът, които сега лежаха на възглавницата, отделени от главата на притежателя си, после се окопити и се пресегна да ги вземе. Извади малка чантичка от якето си и ги пусна в нея, после я закопча и я върна в джоба си.
Ван Хсиен си лежеше там, величествен дори и в смъртта си, безучастен към всичко, което правеха с него. Фишер се взря в него за момент хипнотизиран, изпълнен със страхопочитание пред мощта на притихналата фигура. После, осъзнавайки, че губи време, отново се наведе над тялото, за да приглади косата на мястото й, да прикрие обезобразените части.
Нервността го накара да се разсмее — смях, който бързо потисна. Потрепери и отново се огледа, след това пристъпи към прага. Там се спря, протягайки се отново да включи камерата, сравнявайки изминалото време с показваното от ръчния му часовник, после премести часовника на камерата напред така, че двата вече бяха в синхрон. След като приключи с това, той бързо набра комбинацията. Светлините в горния край се промениха от кехлибарени в зелени — показаха, че камерата отново работи.
Погледна назад, проверявайки стаята за последен път, после, доволен, че нищо не е разместено, излезе заднишком, тихо придърпа вратата; сърцето му биеше силно, устата му беше пресъхнала от страх, затворената торбичка сякаш изгаряше мястото, където се допираше до гърдите му.
Ван Та-хун се събуди от някакъв шепот в стаята си, седна в леглото и притисна завивките към гърдите си със съзнание, замъглено от страх.
— Кой е? — извика той с треперещ глас. — Куан Ин, защити ме, кой е там?
Един силует се доближи до огромното легло и се поклони.
— Аз съм, ваше височество. Вашият слуга У Мун.
Ван Та-хун, най-големият от оцелелите синове на танга, придърпа завивките плътно до шията си и се вторачи с широко отворени очи в тъмнината зад своя шамбелан.
— Кой е тук, У Мин? На кого шепнеше?
Втори силует излезе от мрака и застана до първия със сведена глава. Той беше висок, здраво сложен, облечен в тъмни копринени дрехи, с брада, сплетена на три малки плитчици, с лице, което той внезапно вдигна и показа, солидно, непонятно. Красиво и все пак безизразно лице.
— Ваше превъзходителство!
— Хун Миен-ло!
Ван Та-хун се обърна и хвърли поглед към богато украсения часовник до леглото си, после отново се извърна към двамата мъже; лицето му потрепваше от тревога.
— Часът е почти един и половина! Какво правите тук? Какво се е случило?
Хун Миен-ло приседна на леглото до изплашения двайсетгодишен младеж и нежно, но решително взе ръцете му в своите.
— Всичко е наред, Та-хун. Моля те, успокой се. Просто имам новини, това е всичко.
Младият принц кимна в отговор, но сякаш все още се намираше във властта на някакъв ужасен сън — очите му бяха все така втренчени, един мускул на дясната му буза подскачаше усилено. Беше в такова състояние вече осемнайсети месец — от деня, когато бе открил двамата си братя мъртви в една от спалните за гости на летния дворец. Голите им тела бяха сиво-сини от отровата, двете момичета, с които се бяха забавлявали, лежаха проснати наблизо — бледите им крайници — опръскани с кръв, очите им — извадени.
Някои казваха, че бледият и с крайно изтощен вид младеж е луд, а други — че е съвсем естествено, имайки предвид предразположеността му към болести, да страда след подобно откритие. Той не беше особено силно момче, но сега…
Хун Миен-ло погали младия мъж по раменете — опитваше се да го успокои и ясно съзнаваше деликатността на онова, което предстои — това, което трябваше да му каже, можеше да го подлуди още повече.
— Става дума за баща ти, Та-хун. Страхувам се, че той е мъртъв.
За момент тези думи не направиха впечатление. Имаше само секунда на неверие, на несигурност. После принцът внезапно се отдръпна, почти се хвърли назад и се удари о лицевата дъска на леглото с очи и уста — широко отворени.
— Как? — отрони той; думите му прозвучаха като тих, уплашен писък. —
Хун Миен-ло не обърна внимание на въпроса. Говореше спокойно, със същия вдъхващ увереност тон като преди:
— Трябва да се облечеш, Та-хун. Трябва да дойдеш и да видиш какво се е случило.
Ван Та-хун се изсмя остро, после зарови глава в ръцете си, разтърсвайки я диво.
— Не-е-е! — плачеше той с глух глас. — Не-е-е! Не, за Бога, не отново!
