Счупеното колело полностью

Де Вор леко се усмихна. Леман го знаеше толкова добре, колкото и той самият. После между тях щеше да има война. Война, която той щеше да спечели. Отново погледна надолу към дъската. Петдесет и деветият ход. Как би играл той на мястото на Фан? Усмивката му стана по-широка, по-естествена. Колко пъти го беше премислял. Сто? Хиляда? И винаги, неизбежно би решил да направи хода на Фан — да вземе черното на 4/1, за да си осигури временно свободно за дишане пространство. На това място нещата бяха толкова абсолютно равностойни, че да играе по друг начин — да направи някой от дузината други изкусителни ходове, — би означавало да загуби всичко.

Мъдър човек е бил този Фан Си-пин. Знаел е цената на жертвата — да накараш противниците си здраво да се трудят за своите малки победи, да знаеш, че ако битката в чу, на запад, е загубена, то войната в шан, на юг, пин, на изток, и цу, на север, продължава.

Така стояха нещата в Чун Куо сега. Силите бяха напълно изравнени. И един погрешен ход… Отново погледна към Леман, изучавайки високия млад албинос.

— Питаш ме какво ще стане, в случай че успеем, но пред нас стоят и други, по-належащи въпроси. Достатъчно важни ли са Пин Тяо! Знаеш как медиите преувеличават тези неща. И дали съюзът с тях ще ни навреди или ще ни подсили?

Леман срещна втренчения му поглед.

— Както казах, Пин Тяо е организация от долните нива. Още по-лошо, те са идеалисти. Ще е трудно да се работи с такива хора. Те ще притежават по-малко недостатъци, отколкото ние сме свикнали да преодоляваме.

— И все пак те са хора. Имат си своите нужди, желания.

— Може би е така, но от самото начало те не биха ни се доверили. В техните очи ние сме от Първото ниво, техните естествени врагове. Защо им е да работят с нас?

Де Вор се усмихна, изправи се и заобиколи масата.

— Щефан, това не е въпрос на избор, а на необходимост. Те имат нужда от някой като нас. Помисли си за загубите, които претърпяха.

Възнамеряваше да говори още, с цел да очертае плана си, когато някой настоятелно почука на вратата.

Де Вор хвърли поглед и срещна очите на Леман. Беше наредил на лейтенант Виганд да не го безпокоят, освен за нещо жизненоважно.

— Влез!

Виганд направи две крачки, после застана мирно и наведе глава.

— Има обаждане по кодирания канал, сър. Означено с тройно „А“.

Де Вор присви очи, съзнавайки колко внимателно го наблюдава Леман.

— Кой е?

— Щифел, сър. Казва, че няма много време.

„Щифел“ беше кодовото име на намиращия се в Александрия Ото Фишер. Де Вор се поколеба за момент — умът му бързо пресмяташе възможностите, — после кимна.

— Добре. Свържи ме.

Нямаше картина, гласът на Фишер беше изкуствено модулиран, за да се избегне и най-малката възможност да бъде разпознат.

— И така, Щифел, какво има?

— Луната залезе, сър. Оттогава измина почти час.

Де Вор затаи дъх.

— Как?

— Беше затъмнена.

Де Вор изненадано погледна към Леман. Поколеба се за миг в размисъл, после отново заговори.

— Колко души знаят за това?

— Трима, може би четирима.

— Добре. Задръж така. — Той мислеше бързо. — Кой охранява нашата залязла луна?

— Никой. Една камера…

— Отлично. Слушай сега…

Набързо обясни всичко, което искаше да каже, после прекъсна връзката — знаеше, че Фишер ще направи точно каквото го е помолил.

— Кой е мъртъв?

Де Вор се обърна и отново погледна Леман. Лицето му, както и тонът му, изглеждаха напълно лишени от каквото и да е любопитство, сякаш въпроса си бе задал от чиста учтивост, а отговорът му беше съвсем безразличен.

— Ван Хсиен — отговори Де Вор. — Изглежда, е бил убит в леглото.

Ако беше очаквал албиносът да изрази изненада, би останал разочарован. Но Де Вор познаваше младия мъж добре.

— Разбирам — каза Леман. — Знаеш ли кой го е направил?

— Зная кой е изпълнителят, но не и за кого работи.

Де Вор отново седна зад масата си, после погледна към Леман.

— Бил е Сун Ли Хуа.

— Сигурен ли си в това?

— Не съм сигурен, не. Но бих заложил милион юана на това.

Леман се приближи и застана до ръба на масата.

— И сега какво?

Де Вор срещна погледа му за кратко, после отново наведе очи надолу, към дъската.

— Ще чакаме. Докато пак научим нещо от Щифел. След това започва купонът.

— Купонът?

— Да, купонът. Ще видиш. Сега обаче върви, Щефан. Почини си. Ще ти се обадя, когато имам нужда от тебе.

Той осъзна, че все още държи бялото камъче. То лежеше в дланта му като малка луна — студена, овлажнена от потта му. Разтвори пръсти и я загледа, след това я повдигна и я избърса. Петдесет и деветият камък.

Играта се бе изменила драстично, везните се бяха наклонили в негова полза. Луната залезе. Затъмнена.

Де Вор се усмихна, след това кимна на себе си, внезапно разбрал къде да играе с камъка.

Мъртвият танг си лежеше необезпокояван там, където го беше оставил — дългите му сиви коси бяха разпилени по възглавницата, ръцете му — отстрани на тялото, дланите — обърнати нагоре. Фишер се спря за момент, погледна към тялото, вдиша дълбоко и се подготви. След това, съзнавайки, че не може да се бави повече, се наведе и сложи ръка зад студения, вдървен тил, повдигна главата и опъна косата зад ухото.