Ван Хсиен си пое въздух дълбоко и на пресекулки, след това се пресегна, взе купата с една ръка и отпи. Лотосовите семена
— Ще ме събудиш в пет часа, нали?
Сун Ли Хуа пое купата и заотстъпва назад, като отново се кланяше:
— Разбира се,
Наблюдаваше как старият танг се обръща и пъхва крака между чаршафите, после отпуска глава на възглавницата, издърпва завивката и покрива раменете си. „Две минути — мислеше си той, — добрият доктор Юе каза, че ще трае само толкова.“
Сун Ли Хуа се извърна и спря близо до стаята, изчаквайки на прага, докато чу промяната в дишането на танга. След това остави купата на земята и извади от копринената си дреха ключ, протегна се и отвори някакво табло, вградено високо в рамката на вратата. То изщрака и се отвори, откривайки миниатюрна клавиатура и часовников механизъм. Той бързо набра комбинацията. Часовникът замръзна, две кехлибарни светлини се появиха в горния край на таблото.
Преброи до десет, след това докосна бутона с надпис „изхвърляне“. Изведнъж изскочи тъничка, прозрачна карта и падна върху поставката до клавиатурата. Той пъхна картата в джоба си, в страничното жлебче постави неин заместител и после натисна бутона „вмъкване“.
— Добре — кротко промълви той, затваряйки таблото и пъхвайки ключа обратно в копринената си дреха. След това извади чифт ръкавици от джоба си и пристъпи обратно в спалнята.
Шест етажа по-надолу, в най-далечния край на двореца, двама военни седяха в тясното помещение, предназначено за охраната, и разговаряха.
По-младият от тях, лейтенант, се извърна за момент от редицата екрани, запълващи стената пред него, и погледна към своя капитан.
— Какво мислиш, че ще се случи, Ото? Дали ще закрият всичките компании долу?
Капитан Фишер, командир на личната охрана на танга, погледна към него иззад бюрото си и му се усмихна.
— Волф, твоето предположение е толкова добро, колкото и предположенията на всички останали. Но едно ще ти кажа — каквото и да направят, ще си имаме неприятности.
— Мислиш ли?
— Да, а ти само помисли. Количеството притежавани активи е толкова огромно, че ако Седмината ги замразят, това определено много ще навреди на пазара. Ако обаче преразпределят цялото това богатство под формата на обезщетения, то тогава ще изникне проблемът кой какво ще получи. Много хора ще заревнуват или няма да са удовлетворени. От друга страна, не могат просто да ги върнат. Трябва все пак да има някакво наказание…
Лейтенантът отново се извърна към своите монитори и съвестно ги заизучава.
— Съгласен съм. Но къде ще теглят чертата? Как ще могат да различат тези, които действат активно против тях, от онези, които са чисто и просто безпомощни?
Фишер сви рамене.
— Не знам, Волф. Наистина не знам.
Обсъждаха най-новата вълна на конфискации и изселвания — тема, която напоследък не слизаше от устата на хората. През последните осемнайсет месеца повече от 180 000 семейства от Първо ниво бяха „изпратени долу“, а всичкото им имущество — конфискувано от Седмината като наказание за тъй наречената им „подривна дейност“. Други 5 000 семейства просто изчезнаха от лицето на Чун Куо — и то, според изискванията на закона, до трето поколение — заради активно предателство спрямо Седмината. Но сега, когато войната беше в последната си фаза и броят на шумните митинги за мир нарастваше ежедневно, конфискацията стана деликатна тема и основната ябълка на раздора между онези, дето настояваха за възмездие, и другите, които просто искаха да загасят пламъците на омразата и горчивината, които това възмездие би разпалило.
Лейтенантът се извърна и замислено се вгледа в капитана.
— Чух дори да се говори за повторно отваряне на Къщата.
Фишер строго погледна своя младши офицер, гласът му изведнъж стана твърд.
— Най-добре ще направиш, ако забравиш за подобни разговори, лейтенант.
— Слушам, сър — лейтенантът кимна леко, после се обърна към своите монитори.
За момент Фишер се втренчи в гърба на Ран, след това се облегна назад и се прозина. Беше малко след два — часът на Вола. Дворецът беше притихнал, екраните — празни. След един час смяната му щеше да свърши и той можеше да поспи. Усмихна се. Така ще е, ако Лоте го остави да спи.
Почеса се по врата, после отново се облегна напред и се захвана с документацията си. Едва беше започнал, когато вратата от дясната му страна се отвори с трясък. Той моментално скочи с изваден пистолет и се прицели към прага.
— Сун Ли Хуа! Какво става, по дяволите?
Вътрешният шамбелан изглеждаше ужасно. Копринените му дрехи бяха раздрани, косите му — разрошени. Облегна се на рамката на вратата с широко отворени от уплаха очи, с бузи, мокри от сълзи. Протегна силно треперещата си ръка, после поклати глава; устните му се движеха, без да издадат звук. Когато все пак успя да проговори, гласът му беше дрезгав и неестествено висок:
— Тангът…
