Счупеното колело полностью

Фишер бързо погледна към монитора, който показваше спалнята на Ван Хсиен, после — пак към Сун Ли Хуа.

— Какво има, управителю Сун? Какво се е случило?

За момент изглеждаше, че Сун Ли Хуа не е в състояние да говори, след това се свлече на колене. Силно, мъчително ридание разтърси цялото му тяло. После погледна нагоре, очите му бяха диви, обезумели.

— Нашият господар, тангът. Той е… мъртъв.

Фишер го беше разбрал в мига, в който видя Сун Ли Хуа; бе усетил как стомахът му се свива от страх, но не искаше да го узнае — определено не искаше.

— Как? — чу се да казва. После, като разбра какво означава това, погледна към своя лейтенант — да го обезоръжи предварително, да го спре да не включи главната алармена инсталация, която щеше да разбуди целия дворец.

— Не пипай нищо, Волф. Не и докато не ти наредя. Веднага извикай Курт и Алън.

Обърна се към Сун:

— Управителю Сун, кой друг знае? На кого другиго каза?

— На никого — отговори Сун. Гласът му едва се чуваше. — Дойдох направо тук. Не знаех какво да правя. Те го убиха. Убиха го, докато спеше.

— Кой? Кой го уби? Какво имаш предвид?

— Фу и Чай. Сигурен съм, че са били те. Камата на Фу…

Фишер преглътна ужасен.

— Те са го намушкали? Твоите двама помощници са го намушкали?

Той се обърна към лейтенанта:

— Волф, направи две копия от наблюдателната касета. Изпрати едното на маршал Толонен в Бремен, а другото — на генерал Хелм в Рио.

— Слушам, сър!

Фишер бързо премисляше всичко. Никой нищо не знаеше. Все още не. Само той, Волф и Сун Ли Хуа. И убийците, разбира се, но те не биха казали на никого. Отново се обърна към лейтенанта:

— Пази управителя Сун. Когато дойдат Курт и Алън, задръж ги, докато се върна. И, Волф…

— Сър?

— Не казвай никому нищо. Още не. Разбрано?

Ван Хсиен лежеше по гръб, лицето му беше спокойно, сякаш спеше, но вече бледо — почти като на хун мао. Фишер се наведе към него и попипа врата му, търсейки пулс. Нищо. Тялото беше студено. Тангът беше мъртъв поне от час.

Фишер потръпна и отстъпи, докато още веднъж оглеждаше тялото. Копринените чаршафи бяха тъмни, лепкави от кръвта на стареца. Малката кама със сребърна дръжка стърчеше от голата гръд на танга, острието беше забито досами дръжката. Той присви очи в размисъл. Беше необходима сила, за да се постъпи така дори и със спящ човек. И не просто сила. Не беше толкова лесно един човек да убие друг. За тази работа трябваше воля.

Би ли могъл Фу да го направи? Или Чай? Фишер поклати глава. Той не можеше да си представи, че го е направил някой от тях. И все пак, ако не бяха те, тогава кой?

Огледа се наоколо, отбелязвайки положението на нещата. После взе решение, обърна се и напусна стаята; знаеше, че има на разположение само няколко минути.

На масата пред Де Вор лежеше дъска, разчертана на части — деветнайсет на деветнайсет — и шарена от покриващите я черни и бели камъчета. По-голямата част от нея беше празна — само в горния десен ъгъл, в чу, на запад, камъчетата бяха нагъсто. Там беше водена първата фаза на битката, като черните здраво бяха притиснали белите в ъгъла, бавно ги задушаваха и заслепяваха, докато накрая цялата група бе мъртва, а камъчетата — махнати от дъската. Това беше древна игра — една от десетте игри от Западното езеро, играна през 1763 г. от двамата велики владетели на Хай-нин — Фан Си-пин и Су Тин-ан. Той я играеше често по памет, спирайки, както и сега, на петдесет и деветия ход, питайки се какво ли е избрал тогава Фан, играещ с белите. Това беше елегантна, увлекателна игра, двамата господари — с толкова изравнени сили, ходовете им — толкова добре премислени, че той изпитваше тръпка на удоволствие в очакване на това, което щеше да последва. Все едно, не можеше да помогне с нищо, но можеше да търси онези тесни пътечки, по които начинът на игра на всеки един би могъл да се усъвършенства.

Де Вор вдигна очи от дъската и погледна към младия човек, изправен с гръб към него в противоположния ъгъл на стаята. След това извади от джоба на якето си тънка като вафлена кора брошура от прозрачна хартия, разви я и я изправи.

— Щефан, чувал ли си за тази нова група — Пин Тяо!

Леман се извърна с безизразно лице. Приближи се, взе брошурата и внимателно я разгледа. След това отново погледна Де Вор — студените му розови очи не казваха нищо.

— Да, чух за тях. Типове от долните нива, нали? Защо се интересуваш от тях?

— Човек трябва да се интересува от много неща — тайнствено отговори Де Вор, навеждайки се напред, за да вземе едно бяло камъче, и го задържа в ръка.

— Пин Тяо иска това, което искаме и ние — да унищожим Седмината.

— Да, но те биха унищожили и нас — и то с радост. Те са терористи. Искат само да разрушават.

— Зная, но дори и така могат да ни бъдат полезни. За известно време бихме могли да вървим по същия път, не мислиш ли?

— А после?