Счупеното колело полностью

Погледна надолу. На нощната масичка до матовата му сребриста длан имаше книга. Вдигна я и я погледна. Беше „Тъй рече Заратустра“ на Ницше със старата гравюра на хан на корицата. От древната хартиена корица Ницше се взираше към света със свиреп поглед изпод рунтавите си вежди, с безкомпромисна ярост в погледа. И той щеше да стане такъв. И той щеше да се взира така в света, с честно презрение към фалшивите му ценности. Отвори книгата там, където беше пъхнат коженият разделител, и прочете подчертаното: „Наистина аз съм гора и нощ от тъмни дървеса…“ В полето тя беше изписала „Бен“. Усети как по гръбнака му премина лека тръпка, след това остави книгата и пак я погледна.

— Сърдиш ли ми се?

Тя изхълца с отвращение. Той се поколеба, после се протегна и нежно повдигна брадичката й със здравата си ръка. Обърна лицето й към светлината. Бузите й бяха мокри, очите й — насълзени, ала гневни.

— Искаш всичко да имаш, нали?

— Защо не? Щом мога?

— И изобщо не те е грижа кого нараняваш?

— Не можеш да дишаш свеж въздух, без да нараниш някого. Хората се обвързват взаимно със задължения. Слагат си пранги. Задушават се един друг в стария, спарен въздух. Мислех си, че го разбираш, Мег. Мислех си, че се разбираме…

— О, да! — огорчено каза тя. — Страшно се разбираме! Ти ми казваш какво ще стане и какъв избор трябва да направя. Или — или. Аз нямам думата по въпроса.

— А си искала да я имаш, така ли?

Тя се поколеба, след това се дръпна и наведе глава.

— Не знам… Просто се чувствам… обидена от всичко това. Сякаш ме отхвърляш. Зарязваш ме.

Отново протегна ръка — този път другата ръка, без да мисли. Тя потръпна и я отблъсна. А когато вдигна очи, забеляза, че погледът й беше пълен с отвращение.

— В тебе има нещо, което прилича на тази ръка, Бен. Студено. Грубо. Механично. Не си изцяло такъв. Все още не. Но онова, което правиш — което си намислил… И преди съм го казвала, но е вярно. Страх ме е за тебе. Страх ме е, че онова — тя посочи ръката, — ще те завладее — клетка по клетка — като някаква ужасна, потайна болест и ще те превърне в такъв, каквото е то. На повърхността няма да си личи, разбира се, но аз ще го знам. Ще го видя в очите ти, ще го позная по студенината на докосването ти. От това се боя. От това ме боли. Не от това, че си отиваш, а от това, защо си отиваш.

Той се умълча, после седна до нея.

— Разбирам.

Тя го гледаше — сега ядът бе изчезнал от очите й. Беше го казала. Беше изкарала на повърхността онова, което я мъчеше. Протегна се и леко хвана ръката му — човешката му ръка.

— Какво искаш, Бен?

Отговори без колебание — сякаш почти без да мисли:

— Съвършенство. Изчистена, съвършена форма.

Тя потръпна и се извърна. Съвършенство. Също като ръката. Или като лунната светлина. Нещо мъртво.

— Обичаш ли ме?

Чу го как въздъхна; усети, че го изнервя.

— Знаеш, че те обичам.

Тя се извърна леко към него и го погледна — сега се усмихваше тъжно, примирено. Пусна ръката му, изправи се и свали роклята през главата си, след това легна гола до него и го притегли.

— Люби ме тогава.

Наблюдаваше го как се измъква от дрехите си и знаеше, че въпреки всички думи поне това беше истинско — нуждата му от нея.

„Попита ме какво е истинско — помисли си тя. — Това… Това е единственото истинско нещо. Това помежду ни. Този неизказан мрак, в който се срещаме и сливаме. Това и само това. Докато умрем.“

— Обичам те — прошепна той, загледан в нея. — Знаеш го.

— Да — тя затвори очи и потръпна, когато той влезе в нея. — Знам…

И все пак това не стигаше. Никога нямаше да му стига.

Прислужниците се спуснаха да хванат конете и да ги отведат в обора. Фей Йен беше зачервена и въодушевена от ездата, очите й светеха от радост. Ли Юан я погледна, засмя се и я докосна по ръката.

— Отива ти, любов моя. Трябва по-често да яздиш.