— Ще слезе. Каза, че имал някаква работа.
Наблюдаваше как Мег сяда, след това сипа яхния в още една чиния. Хал нямаше навика да закъснява. Но Хал се беше променил. Нещо се бе случило. Нещо, което все още не се осмеляваше да й каже.
— Съжалявам, че те задържах, Бет — Хал беше застанал на вратата и криеше нещо дребно зад гърба си. Усмихна се, след което се приближи и й го подаде.
— Какво е това? — тя избърса ръце в престилката си и пое мъничкия подарък.
Той седна, облегна се назад и разпери ръце. В очите му все още гореше старият огън, но тя забелязваше, че той не се чувства добре.
Трепна и погледна малкия пакет, после му се усмихна и се зае да го разопакова.
Беше кутийка. Малка кутийка за бижута. Отвори я, след това го погледна изненадано.
— Хал… прекрасен е!
Извади го. Беше сребърен пръстен. А в пръстена беше инкрустирана малка перла с формата на капка. Перла с цвета на нощ.
Мег се наведе развълнувано напред.
— Прекрасен е! Но аз мислех, че всички перли са бели…
— Повечето са. Обикновено ги избират по чистотата на блясъка и цвета — всички перли с лош цвят се изхвърлят. Но в този случай перлата е била толкова безцветна, че е придобила един вид своя собствена чистота.
Бет разгледа зарадвана перлата, след това пак вдигна очи. И едва тогава забеляза Бен, който беше пуснал лъжицата и гледаше зяпнал.
— Бен?
Видя го как потръпна, после протегна ръка и прикри студената си, сребриста лява длан с дясната — топла, от плът и кръв. Странен, тревожен жест.
— Сънувах нещо — очите му не се откъсваха от пръстена. — И перлата сънувах.
Мег се разсмя.
— Не го слушай. Дразни те.
— Не — той бе обърнал сребърната длан нагоре и я търкаше с другата, сякаш го сърбеше. — Наистина я сънувах. Перла, черна като самия мрак. Взех я и тя ми прогори дланта. И тогава се събудих. И разбрах, че съм си повредил ръката.
Хал угрижено гледаше сина си.
— Колко странно. Искам да кажа, Толонен ми я донесе чак тази сутрин, като тръгвах. Знаеше, че търся нещо особено. Нещо необикновено. Значи сънят ти я е предшествал — той се разсмя със странен смях. — Може би ти си я повикал тук.
Бен се поколеба, след това поклати глава.
— Не. Любопитна случайност, това е. Съвпадение. Съдбата е странна, но…
— Но категорична — обади се Мег. — Съвпадение. Така стават нещата, нали? Отчасти и заради това са истински.
Бет забеляза как светнаха очите на Бен при тези думи. Той се опитваше да осмисли нещата — но сега Мег беше изяснила всичко. Бе го
Тя си сложи пръстена, приближи се до Хал, коленичи и го целуна.
— Благодаря ти, любов моя. Прекрасен е.
— Като тебе… — за миг очите му светнаха.
Тя се разсмя и се изправи.
— Е… Хайде да вечеряме, а? Преди вечерята да е изстинала.
Хал кимна и придърпа стола си към масата.
— Добре. Между другото, Бен, имам новини.
Бен го погледна и пак хвана лъжицата.
— За екипа ли?
— Не. За другото. Уредих го.
— А… — Бен погледна Мег, после леко наведе глава и загреба с лъжицата.
— Кое друго? — попита Мег и погледна Бен. Лицето й изведнъж стана сурово.
Бен заби поглед в чинията си.
— Нали знаеш. Оксфорд. Татко каза, че мога да замина.
Последва тишина, след това Мег рязко блъсна чинията си и се изправи.
— Значи
Той се обърна и я погледна със странна дързост в очите.
— Да.
Тя остана на мястото си още малко, после се врътна и хукна надолу по стълбите. Чуваха я как тропа. Миг по-късно се затръшна врата. И тогава всичко утихна.
Бен вдигна очи и срещна погледа на майка си.
— Няма как да не й е трудно.
Бет погледна сина си, после — отворения прозорец.
— Е… — рече тя. — Предполагам, че не може да останеш тук цял живот — тя наведе глава и сипа на себе си. — Кога смяташ да заминеш?
— След три месеца — отговори Хал вместо него. — Преди това Бен ще изработи нещо за мене. Нещо ново.
Тя се обърна и изненадано погледна Хал.
— Значи ще останеш?
Но преди Хал да успее да отвърне, Бен бутна стола си и стана.
— Най-добре да отида при нея. Да проверя дали е добре.
— Няма нужда… — започна Бет, но Бен вече беше излязъл. Спусна се по стълбите и се отдалечи през трапезарията, като я остави насаме с Хал.
— Ти си болен — каза тя и най-после позволи на загрижеността й да проличи.
— Да — отвърна той. — Болен съм.
Вратата беше открехната; стаята оттатък — затъмнена. През прозореца в дъното светеше луната — студена, бяла и далечна. Мег седеше на леглото си, обърната с гръб към него. Лунната светлина проблясваше в косите й.
— Мег… — прошепна той. — Мег, трябва да поговорим.
Тя не помръдна, не отговори нищо. Той мина покрай нея и се загледа към залива. Забелязваше как и ливадите, и водата, и дърветата на далечния бряг — всичките са поръбени от ясната, неестествена светлина. Гола, отразена светлина — в нея нямаше жизнена сила. Нищо не растеше под тази светлина. Нищо освен мрака.
