Счупеното колело полностью

За миг умът на Бен залитна. Черупки… помисли си за Мег, за плажа и видя как огромната вълна се разбива в острите, прилични на зъби скали, връхлита върху нея, повлича я под разпенените води… После се чу да крещи „Мег!!!“ там, на високата скала, безпомощен…

Потръпна и отмести поглед — изведнъж се беше почувствал адски не на място. Черупки… Като камъка от онзи сън — черната перла, търкулнала се като мъничка, горяща звезда от нищо по дланта му. За миг невярващо се втренчи там, където трябваше да бъде ръката му, след това разбра.

— Какво има, Бен?

Той вдигна очи.

— Не знам. Никога не съм…

Млъкна. Сякаш го беше заляла вълна от чист мрак. Черна канара от празнота бе изтрила всичките му мисли, цялото му същество. Залитна, аха-аха да се строполи, после отново дойде на себе си. Ръцете на баща му стискаха здраво раменете му, прорязаното му от бръчки лице беше съвсем близо до неговото, тъмнозелените очи — изпълнени със загриженост и страх.

— Бен? Бен? Какво има?

— Мрак — прошепна той. — Беше като…

Като какво? Тялото му се разтресе. А след това пак се сети. Черупки… Пай пи. Това имаше предвид баща му. И затова трябваше да изработят едно пай пи — защото умираше. Да. Сега всичко се връзваше.

— Като какво? — попита баща му, сякаш прочете мисълта му.

— Нищо — отговори той поуспокоен. — За Черупката. Сега разбрах.

— Добре. Ще ми помогнеш ли тогава да направя скица за екипа?

Бен се намръщи.

— Екип ли? Какъв екип?

Натискът на ръцете на Хал върху раменете на Бен беше намалял, но той продължаваше да го държи.

— Уредих тук да дойде технически екип и да работи с нас по Черупката. Мислех, че можем да направим скица на материала.

Бен сведе очи. Дълго време мълча замислено. После вдигна глава.

— Но защо? Защо ние да не се справим сами?

Хал се разсмя.

— Не ставай глупав, Бен.

— Не, говоря ти сериозно. Защо да не се справим сами?

— Ти не ме ли чу какво ти казах? Ще отнеме цели векове! А аз не разполагам с векове. Освен това си мислех, че искаш да се махнеш оттук. Да заминеш за Оксфорд…

— Искам. Но това… — той дълбоко си пое въздух, след това се усмихна и докосна лицето на баща си със здравата си ръка. — Обичам те. Довери ми се. Три месеца. Стигат ми, обещавам ти.

Забеляза движението по лицето на баща си. Мъчеше се да се владее: гордост, любов, свиреп гняв от това, че за да стигнат до тази откровеност, се беше наложило да се случи точно така. После кимна с насълзени очи.

— Ти си луд, Бен, но… добре. Защо не? Тангът може да ме пощади.

— Луд… — Бен замря за миг неподвижно, след което се разсмя и притисна баща си към себе си. — Да. Но закъде щях да съм без моята лудост?

Бен се извърна от отворения прозорец на кухнята. Зад него луната сияеше от ясното черно небе, осеяно със звезди. Очите му бяха тъмни, широко отворени — като локви, в които се отразяваше безкрайността, която беше загърбил.

— Какво е онова, което прави всичко истинско?

Майка му се спря — държеше черпака над тенджерата; мирисът на димящата заешка яхния изпълваше кухнята. Погледна сина си, после приближи черпака към чинията и го изсипа до картофите и зеления фасул. Разсмя се и му я подаде.

— Заповядай.

Беше умна жена. Достатъчно умна, за да се сети, че е родила нещо съвсем различно от онова, което беше очаквала. Странно, почти извънземно същество. Наблюдаваше как синът й взе чинията; забеляза как очите му поемаха всичко, сякаш за да го запазят завинаги в паметта му. Очите му поглъщаха света. Усмихна се и наведе глава. В него имаше някаква трескавост — интелектуален глад, достатъчен за цяла дузина души.

Бен остави чинията си, седна и придърпа стола по-близо до масата.

— Не ти подхвърлям ефектни приказки. Това е въпрос. Честен и прям въпрос.

Тя се засмя.

— Не знам. Струва ми се почти нахално да питам.

— Защо?

Тя сви рамене. Едва ли това беше най-лесният въпрос, който можеше да се повдигне на масата. Със същия успех той можеше да попита:

— Кой е създал Вселената? — Или: — Защо съществува животът!

Какъв ли беше отговорът?

Заешка яхния, например. Тя се разсмя.

Бен се беше умълчал и напрегнато се озърташе. Жив микроскоп, треперещ от желание.

— Две неща ми идват наум — обади се тя и пусна черпака в тенджерата. — И те като че ли се сблъскват помежду си. Първото е чувството, че всичко ще стане точно така, както сме очаквали. Как би го нарекъл ти? Чувство за непрекъснатост може би. Но не е само това. Има го също и чувството, че всичко ще продължи, както си е било винаги, а няма изведнъж да замре.

— А второто? — беше Мег. Бе застанала на вратата и ги наблюдаваше.

Бет се усмихна и се зае да й сипва яхния.

— Второто е напълно противоположно на първото. То е нашата способност да се шокираме, изненадваме, да се ужасяваме от нещата, които ни предстоят. Като смъртта например… — гласът й заглъхна.

— Парадокс — обади се Бен, свел поглед. Хвана лъжица и взе да бърка из ястието, сякаш беше супа. После спря и кимна. — Да. Но от каква полза ми е това знание?

Тук я хвана. Тя никога не се беше замисляла над това.

Бет се обърна към Мег и й подаде чинията.

— Къде е татко?