Счупеното колело полностью

— Добре, Кнут, ще ти го обясня просто и ще те помоля да го пазиш в тайна от сина ми. Одобрил съм неговия план, но това не означава, че той някога ще се осъществи. Разбираш ли ме?

— Не напълно, господарю. Искате да кажете, че просто угаждате на Ли Юан?

Ли Шай Тун се поколеба.

— В известен смисъл — да. Предполагам, че ти би казал точно това. Но тази идея е дълбоко вкоренена в Юан. Наблюдавал съм я как израства от семето, докато най-накрая изцяло завладя съзнанието му. Той вярва, че може да реформира света според своите схващания — че този план ще даде отговор на всички въпроси.

— А, според вас, той не е прав?

— Да.

— Тогава защо го насърчавате? Защо сте дали позволение за тази лудост?

— Защото Юан един ден ще стане танг. Ако сега му се противопоставя, той просто ще се върне към този план след смъртта ми. И това ще доведе до ужасни неща. Ще го вкара в конфликт не само с останалите тангове, но и с широките маси Горе. Тогава не е ли най-добре да го оставя да прочисти кръвта си от него още докато е принц, а? Сам да открие, че не е прав.

— Може би… — Толонен дълбоко си пое дъх. — Но ако ми простите, чие хсия, това продължава да ми изглежда рисковано. Ами ако това „лечение“ просто го тласне още по-далече? Не е ли възможно?

— Да. И тъкмо затова те повиках, Кнут. Тъкмо затова исках да надзираваш Проекта. Да действаш като спирачка за амбициите на сина ми и да задържаш нещата в определени граници… И да убиеш Проекта, ако е необходимо.

Толонен гледаше своя танг и по лицето му бавно се изписваше разбиране. После се разсмя.

— Разбрах, чие хсия… Схванах!

— Хубаво. Тогава, когато Цу Ма се върне от езда, ще му кажа, че си се заел с въпроса, става ли?

Толонен сведе глава — изведнъж му беше олекнало на сърцето.

— За мене е чест, чие хсия. Висока чест.

На петнайсет ли от Тонджиян, на границата на огромното имение на танга, се намираха развалините на древен будистки манастир от великата династия Сун. Бяха в полите на Та Па Шан — три равнища от цинобърночервени сгради, които се изкачваха по склона; изящните извивки на покритите им със сиви плочки покриви бяха хлътнали като разбити устни, тухлите им се ронеха, портите им бяха буренясали, зидарията се разпадаше. Развалините съществуваха от цели двеста и четирийсет години — жертва на чистките ко мин през шейсетте години на двайсети век — част от обкръжаващия ги мрачен, меланхоличен пейзаж.

На склона под сградите се възправяха руините на древна, покрита с мъх кула — тромавата й, тежка основа се цепеше и ронеше, стъпалата, издълбани във фасадата, бяха напукани и срутени на места. Беше нещо огромно, издуто като гърне; стройният й връх приличаше на късно хрумнала мисъл, която се влачеше нестройно подир другите, гладката извивка на централната й повърхност беше нащърбена там, където хоросанът се бе изронил на места и тухлите се бяха показали отдолу.

В сянката й в квадрат от оранжеви тухли, отчасти скрити от избуялата трева, имаше кръгъл шадраван. Някога той бил кладенец и служел на манастира, но когато дошла Червената гвардия, го напълнила с отломки от статуи и сега водата — докарвана от хълмовете от един планински поток — преливаше през ръба му. Напролет, когато се топяха снеговете или когато над Та Па Шан валяха проливни дъждове, кладенецът преливаше и на югозапад образуваше малко блато. Сега обаче земята беше суха, шадраванчето — съвършено огледало, а мъхът, който покриваше отломките долу, му придаваше дълбок зелен цвят като патиниран бронз.

Небето горе имаше студен, металносин цвят, а на север над планините се събираха буреносни облаци — гъсти и черни. Те хвърляха плътна сянка над най-далечните върхове.

На юг земята се спускаше надолу — отначало плавно, после рязко. Стръмна пътека водеше към тясна, силно ерозирала долина, през която преминаваше бистър поток — бърз, ала плитък — стичащ се надолу към равнините.

В южния край на долината, там, където небето беше по-светло, се появи конник. Черният му кон рязко метна глава встрани, забави ход и спря. Миг по-късно на ръба на скалата се яви втори ездач и спря до първия. За момент се приведоха един към друг, а после отново поеха напред бавно, като се оглеждаха. Първият посочи развалините на манастира.

— Какво е това? — попита Фей Йен, щом погледна, накъдето й сочеше Цу Ма. — Изглежда древно.

— Ли Юан ми разказа вчера за това място. Навремето тук са живели двеста монаси.

— Монаси ли?

Той се разсмя, извърна се на седлото и я погледна.

— Да, монаси. Но хайде, елате. Нека се изкачим горе. Като стигнем, ще ви обясня.

Тя погледна надолу, усмихна се, след което пришпори коня си и го последва — наблюдаваше го как започна да се катери нагоре по стръмната пътека, която прорязваше скалите, а конят му се напрегна, за да преодолее наклона.

Беше трудно изкачване. Ако земята беше мокра, щеше да е невъзможно да се изкачат с коне — но Цу Ма успяваше. Той скочи от коня си, върна се назад, застана в началото на пътеката и погледна надолу към нея.

— Слезте от коня и ще ви подам ръка. Или, ако искате, оставете коня си там. Няма къде да отиде.