— Повърхностно погледнато, будистите са изглеждали най-добрата от всички религиозни групи. Били са мирни. Не са водели големи свещени войни в името на своя бог. Нито пък са преследвали онези, които не са били съгласни с тях. Но в крайна сметка са били точно толкова лоши, колкото и всички останали.
— Защо? Щом не са били заплаха за никого…
— Да, ама са били. Самото им съществуване е било заплаха. Това място… то е било един от хилядите подобни манастири из цялото Чун Куо. При това малък манастир. В някои манастири са живеели по десет-двайсет хиляди монаси, като мнозина са доживявали до деветдесет-сто години. Представете си ги всички тези хора, които презират и държави, и князе, а консумират блага — те са яли, пили, издигали са храмове и статуи, писали са книги и са изработвали молитвените си знаменца —
Цу Ма се огледа — изведнъж го бе обзел гняв. Очите му обхващаха безполезността на всичко. Дълги векове безполезност.
— Можели са да направят толкова много! За болните, за бедните, за бездомните — но те просто не са ги забелязвали. Да се пречистят от земните желания — това е била единствената им грижа. Болка и страдание — какво ли е било за тях страданието освен път към чистотата?
— Значи, според вас, Цао Чун е бил прав, като ги е избил?
— Прав? — той се приближи до нея. — Да, според мене е бил прав. Не всичко, което е направил, е било правилно. Но това… да. По-добре е масите да бъдат хранени, обличани и да им се осигурява покрив над главата, а не да бъдат оставяни да гният. По-добре е да им се осигури добър живот тук, отколкото да бъдат оставени да страдат с неясната надежда за някакъв по-добър задгробен живот.
Той опря десница о един кръгъл камък на стената, наведе се и докато говореше, се взираше в нея с яростен поглед, по-страстен, отколкото някога досега го беше виждала.
— А вие в какво вярвате? — попита го тихо тя. — Че имаме само този живот? И нищо повече?
— Не вярваме ли всички ние в това? Дълбоко в себе си?
Тя потръпна, после вдигна очи и срещна погледа му.
— Един-единствен живот?
Той се поколеба, присви очи, след това протегна ръка и я погали по бузата и шията.
— Цу Ма…
— Простете, аз… — той се взря в нея. В очите му се четеше смут и болка. — Помислих си, че… — сведе поглед и поклати глава, после рязко се втурна покрай нея.
Небето навън беше помрачняло. Духаше вятър — разкъсваше тревата, набърчваше повърхността на шадравана. Цу Ма коленичи до ръба му — гърдите му се повдигаха тежко, в мислите му бушуваше буря.
Чу стъпките й и се обърна.
— Съжалявам… — заговори тя, но той поклати глава.
— Беше грешка, това е. Ние сме това, което сме, нали?
Тя се взря в него, жегната от внезапната суровост на думите му. Не беше искала да го нарани.
— Ако бях свободна…
Той поклати глава — лицето му внезапно беше погрозняло, очите му — изпълнени с горест.
— Но не сте. А принцът ми е приятел…
Тя извърна лице и се отдалечи. Всеки момент щеше да се извие буря. Плътна, кълбяща се мъгла се стелеше над хълмовете зад развалините, а във вятъра едва-едва се долавяше мирисът на прииждащия порой. Небето с всеки миг притъмняваше все повече.
— Най-добре е да се връщаме — обърна се тя към него. Но Цу Ма сякаш не забелязваше прииждащия мрак. Очите му не виждаха нищо освен нея. Тя потръпна. Беше ли влюбен в нея? Това ли беше? А тя си бе помислила, че…
Той се изправи бавно — мощното му, силно тяло сякаш се пробуждаше от сън. После извърна очи от нея и пое надолу по хълма към конете.
Докато летеше към Нанкин, Толонен прослуша записа — думите ясно отекваха в главата му. Слушаше собствения си глас и усещаше в него напрегнатостта и горчивината… Тогава се зачуди какво ли си бе помислил Ли Юан. Принц Юан беше умен, нямаше никакво съмнение, и може би се беше сетил защо тангът е назначил да надзирава Проекта точно Толонен. Може би тъкмо затова бе оставил нещата нерешени докрай, а разговора им — в задънена улица. Но беше ли се сетил и за останалото? Знаеше ли колко дълбоко се противопоставя на всичко това баща му?
Въздъхна, после се усмихна, щом мислите му се насочиха към предстоящата среща. Не беше виждал Кар повече от три години. Не и откакто се бяха срещнали в Нанкин през ноември 03-та. А сега Кар се връщаше триумфално — успехът му в проследяването и ликвидирането на Бердичев беше пълна реабилитация на вярата им в него.
